И тогава разширяващия се облак ги обгърна. Ситни капчици вода покриха телата им, вятърът се усили. Из въздуха се носеше пух. Това бяха семената на изкуствено създадените от но’уиняните растителни форми, които щяха да превърнат безжизнената пустиня на Марс в градина, да я подхранят с органична материя, за да могат в нея да виреят всички земни растения. Това беше началото на култивирането на Марс, на превръщането му в един земен рай. Куейд беше щастлив че можа да зърне дори само толкова, преди да умре.
Изведнъж осъзна, че диша! Близо до него, Мелина шумно и мъчително си пое дъх. И двамата отвориха уста за живителната смес. После се спогледаха. В очите им се четеше недоумение — дали вече не са се пренесли на отвъдната страна, в светът на мъртвите?
Облакът ги отмина, но те все така не изпитваха затруднения в дишането. Погледнаха нагоре.
Над планината, червеното марсианско небе се превръщаше в синьо.
Въздухът се разстилаше над повърхността и те отново можеха да дишат! Агонията беше останала зад тях, с всяка глътка им стваше все по-леко. Смъртта и този път ги беше отминала!
Възстановили донякъде силите си двамата седнаха. Изведнъж осъзнаха колко е студено. Генерираният в недрата на планината въздух бе топъл, но с разширяването си над повърхността температурата му бързо се снижаваше. Върху тях се посипаха снежинки. Но почвата под краката им вече се затопляше от енергията на реактора и това щеше да ги спаси от замръзване.
Всеки от тях забеляза снежинките в косите на другия. Докоснаха ги, после ги разтопиха с устни.
След това се огледаха отново. Небето беше синьо,наоколо се сипеше гъст сняг.
Прегърнаха се — за да запазят топлината, но скоро устните им се впиха в целувка. Животът е чудесен!
Тази мисъл сякаш отекваше из Винъсвил, заедно с радостните викове на хората.
Още с първия взрив на реактора всички куполи на Марс бяха разрушени. Лишени от единствената си преграда от вакуума, хората се хвърляха ужасени на земята. Жителите на колонията знаеха, че разхерметизирането означава смърт. Всички — от богатите туристи, излежаващи се в стаите си в хотел „Хилтън“ до миньорите, борещи се за късчето въздух дълбоко в подземията — се спряха, паднаха на колене и зачакаха своя ужасен край.
За бунтовниците, гледката на срутените куполи беше добре дошла. Макар и страшна, внезапната разхерметизация беше за предпочитане пред бавното и мъчително задушаване, на което бяха обречени. В „Последно пристанище“ Тони вдигна юмрук към небето и тогава…
Тогава се случи чудо.
Тъмбелина се размърда в ръцете му и после седна. Барманът вдигна глава и пое шумно въздух. Тони ги гледаше, без да разбира какво става. Той пое дълбоко въздух, после още веднъж. Въздух имаше! Не трябваше да има — перките на вентилатора бяха замряли неподвижно, но въпреки това имаше! Той се задъха от щастие и се изсмя гръмогласно. Имаше въздух!
Миг по-късно към него се присъединиха и останалите. После наскачаха и затанцуваха щастливо. Отвън, по улиците танцуваха други, навсякъде се виждаха щастливи лица — на мъже, жени, деца — докато целият град не се превърна в един огромен дансинг, изпълнен с пияни от радост хора. Безкрайно и весело шествие пронизвано от една единствена мисъл — има въздух! Тиранията на Кохаген, монополистът на въздух, бе свършила!
Наистина изглеждаше като чудо.
Куейд и Мелина погледнаха надолу. Снегът се топеше в краката им, почвата беше топла и влажна. Край тях се стичаха ручейчета вода. Земята се пропукваше за да приеме семената, създадени от но’уиняните. Скоро семената ще пуснат корени, ще се захванат в калта, за да я превърнат в богата на хумус, плодородна почва. И тогава червеният Марс ще стане зелен!
Мелина се сгуши в прегръдките му.
— Е, мистър Куейд, надявам се, че ви хареса пътуването из нашата прекрасна планета.
— Хареса не е най-точната дума — отвърна развълнувано той. Човечеството беше получило правото да продължи своя път, да се развива като галактическа раса, но той никога не ще забрави на каква цена бе постигнато това.
— Хайде сега. А не посети ли екзотични места, не уби ли лошите, не спаси ли цяла една планета? — тя го надари с очарователната си усмивка. — Дори получи момичето на своите мечти.
Усещаше, че се шегува, но думите му се сториха странно познати и той замръзна.
— Знаеш ли, имам ужасната мисъл, че всичко това наистина е било само сън.
— Тогава целуни ме бързо — рече със сериозно изражение тя — преди да сме се събудили.
Куейд прогони досадната мисъл. Той сграбчи Мелина в прегръдката си и я целуна страстно. Омръзнало му бе да сънува — реалността винаги е за предпочитане.