— Чувствена.
— Скромна, агресивна, страстна? Бъдете искрен.
И защо да не е искрен? Е, май имаше някаква причина, но вече не можеше да си я спомни.
— Страстна… и скромна — нека да се поизпотят над противоречивите му желания!
— 41А, Ърни.
Толкова много, за толкова малко! Сигурно ако не беше така замаян, щеше да им даде да разберат. Но така или иначе, вече им бе казал всичко, сякаш не той, а някой друг управляваше мозъка му.
Като през мъгла видя как Ърни въвежда във флопито дискета 41А. Компютърното изображение вече почти не се отличаваше от жената-мечта от неговия сън. Всъщност, приликата им бе направо поразителна!
О, не! Нима знаеха? Не биха могли! И все пак…
— Божичко, ако знае какви луди приключения го чакат, — промърмори Ърни — сигурно няма да поиска да се върне!
Куейд загуби съзнание. Вече бе поел пътя, на където и да водеше той.
СЕДМА ГЛАВА
ПРОБЛЕМЪТ
Маклейн тъкмо интервюираше поредния перспективен клиент — една самотна жена на средна възраст. Всъщност, самотните жени на средна възраст бяха основния контингент от клиенти на корпорацията — по всичко изглежда, че те в много по-висок процент от мъжете имаха неизпълнени мечти. И че бяха по-подтиснати. Не от бедност или недоимък, изнуряваше ги това ежедневно висене вкъщи, докато мъжете им ходеха на работа. Маклейн добре знаеше, какво трябва да им предложи.
— Както виждате, мисис Килдиър, ние наистина сме в състояние да ви предложим прекрасни спомени. Едва ли дори вие бихте могли да се похвалите с нещо по-добро!
— Но няма да имам никакви сувенири — възрази тя.
— Позволете да възразя — прекъсна я въодушевено той. — Срещу допълнително минимално възнаграждение, ние сме в състояние да осигурим пощенски картички, ваши фотографии на фона на различни забележителности, писма от красиви мъже, с които сте се срещала…
Видеофонът иззвъня и прекъсна лекцията му. Проклятие! Кога най-сетне ще се научат да не го безпокоят, когато има среща с важен клиент? Той включи видеофона и на екрана се появи лицето на доктор Лул.
— Боб? — повика го тя. Гласът й издаваше напрежение. — По-добре веднага да дойдеш при мен.
Маклейн се извърна към мисис Килдиър и завъртя отчаяно очи, сякаш беше неин верен съучастник в борбата срещу корпорацията. Жестът му не беше съвсем пресилен — добрите сделки бяха рядкост и той с омраза си помисли, че тази би могла да му се изплъзне от ръцете.
— Не виждаш ли, че при мен има много важен гост?
— Изглежда, че отново имаме случай на шизоидна емболия — отвърна доктор Лул.
Маклейн беше шокиран. И което е по-лошо, шокирана изглеждаше и мисис Килдиър. Без съмнение бе разбрала за какво става дума! А това означаваше загуба на двама клиенти — Куейд и Килдиър. Какъв ужасен провал!
Той се изправи и се помъчи да изпише на лицето си успокояваща усмивка.
— Веднага се връщам.
Но докато излизаше от стаята, обхвана го опасение, че няма да я завари като се върне. Проклятие, проклятие, проклятие!
Той притвори вратата и забърза по коридора към оперативния сектор. Какви глупаци, да го прекъснат с такова съобщение, когато клиента беше вече почти готов! Не, на всяка цена трябва да срита някой по задника! Тая Рената Лул какво си мисли, че след такъв номер ще я държи в…
Но в мига, в който влезе в студиото, целият му гняв се изпари от това което завари. Той се спря поразен на прага.
Клиентът на име Дъглас Куейд си бе загубил ума. Той крещеше неразбрано с пълно гърло и се мяташе в креслото, мъчейки се да се освободи от здраво притискащите го скоби. В движенията му се долавяше огромна сила, нещо което Маклейн бе пропуснал до забележи при срещата им. Всеки миг системата щеше да се откачи. Цялото кресло се тресеше. Какво бе станало? Дали това бе някаква странична реакция на успокояващото?
Сякаш на мястото на Куейд имаше някой друг. Изглеждаше не толкова полудял, колкото обхванат от безумен гняв. Очите му блестяха яростно, а гласът му беше звънлив и студен:
— Всички вие сте ходещи трупове! — крещеше той. — Глупаци такива, не разбирате ли, че унищожихте прикритието ми!
Доктор Лул и Ърни се бяха притиснали към стената, на безопасно разстояние от разгневения мъж. Маклейн имаше по-голям опит с подобни случаи, които не бяха такава изключителна рядкост, каквато се твърдеше в статистиката. Всеки клиент представляваше една отделна индивидуалност, неповторимо съчетание от синапси и нервни връзки, логично бе да се срещат и неудачни съчетания.
— Какво, по дяволите, става тук? — извика Маклейн. — Не можете ли да се справите с един най-обикновен имплантат? — вежливостта очевидно бе предназначена за перспективните клиенти, а не за помощниците в работата.