— Грешката не е моя — протестира доктор Лул. — Изглежда сме вдигнали някакъв блок в паметта.
— Веднага ме развържете, задници такива! — ревеше Куейд. — Всеки миг ще дойдат тук! Всичките ще ви избият!
— За какво говори той? — погледна ги стреснато Маклейн.
— Незабавно прекратете операцията! — извика Куейд.
Но как бе възможно така добре да се владее? Клиентите, които губеха душевно равновесие обикновено изпадаха в тежка истерия, бяха напълно дезориентирани и неспособни за общуване с околните. Докато Куейд изглеждаше съвсем с всичкия си.
— Мистър Куейд, моля ви успокойте се — обърна се към него Маклейн. Все още не бе късно да поставят нов анестетик, да го упоят и след това да потърсят причината. Блок в паметта? Кой би могъл да очаква подобно нещо?
— Не се казвам Куейд!
Раздвояване на личността. Множествена идентификация? Това би могло да обясни всичко, вдигнатия блок е освободил пътя на другата самоидентичност. Но ако беше това Лул вече щеше да се досети! С нервна и предпазлива походка Маклейн се приближи към Куейд.
— Получили сте реакция на непоносимост към имплантата — заговори той, макар да не бе сигурен дали именно това е проблемът. Каквото и да е, в момента най-важното бе да се успокои този мускулест дивак, а едва след това щяха да търсят изход от ситуацията. — Дайте ни няколко минути и…
Куейд отново напъна мишци. Внезапно превръзката на дясната ръка отхвърча с трясък. Куейд се пресегна и го сграбчи за гърлото. Каква невероятна мощ притежаваше този човек!
— Отвържи ме — проговори Куейд с тих, изпълнен със страшна заплаха глас.
Полузадушеният Маклейн отчаяно се мъчеше да се отскубне от страшното менгеме, в което бе хваната шията му. Но дори с две ръце не можеше да разтвори желязната хватка. Строителните работници имаха здрави ръце, хубаво щеше да е да го запомни. Защо ли не им бе казал да удвоят броя на връзките? Всеки момент щеше да загуби съзнание.
Ърни най-сетне излезе от вцепенението. Той се хвърли напред и се помъчи да притисне ръката на Куейд, като използваше тежестта на тялото си. Със същия успех би могъл да се мъчи да извие някой дебел клон на дърво. Маклейн почувства, че губи съзнание, гърдите му се разкъсваха от болка.
С разтреперани ръце доктор Лул зареди един инжекционен пистолет и го опря в бедрото на Куейд. Тя натисна спусъка и доза след доза „Наркидрин“ проникнаха в тялото на едрия мъж, докато той най-сетне отпусна хватка и затвори очи.
Маклейн се строполи на пода, преглъщайки мъчително, целият свят се въртеше пред очите му. Ърни се вкопчи в него и успя да омекоти падането.
Доктор Лул също се притече на помощ.
— Как се чувствате? — запита разтревожено тя и постави ръка на челото му.
Маклейн отблъсна ръката й и си пое хрипливо въздух. Божичко, каква бъркотия!
— Слушайте! — заговори тя. Лицето й имаше напрегнат израз. — Той непрестанно говореше за Марс! Няма никакво съмнение, че вече е бил там! — тя го загледа уплашено.
Светът най-сетне спря бесния си ход, но Маклейн все още чувстваше ужасните пръсти да стискат гърлото му. Чувстваше, че кожата му е разранена, но добре че се бе отървал само с това! Какво чудовище!
— Слушай, тъпанарко, кога най-сетне ще размърдаш пикливите си мозъчни гънки! — просъска той. — Не разбираш ли, че той вече е влязъл в ролята на тайния агент от Его-пътуването, което ние му предложихме. Трябваше да го завържете по-здраво и тогава нямаше да се наложи да…
— Но това е невъзможно! — прекъсна го тя.
— И защо? — той я загледа вбесен. Нямаше да й позволи да се измъкне с разни медицински терминчета от кашата, която бе забъркала!
— Защото така и не успяхме да въведем имплантата!
Маклейн се облещи в нея, неспособен да продължи със замислената атака.
— О, по дяволите… — той почувства, че го завладява ужас. Не бяха успели да имплантират? И мъжът говореше така, сякаш наистина е бил на Марс? Това беше не само странно, това бе и опасно!
— Точно това се опитвам да ти кажа — продължи с многозначителен глас доктор Лул. — Някой е изтрил паметта му. Този мъж наистина е бил на Марс! И на всичкото отгоре…
— Някой? — извика с истеричен глас Ърни. — Да не искате да кажете, че става дума за Агенцията?
— Затваряй си устата! — доктор Лул го зашлеви. След звънката плесница всички потънаха в мълчание.
Маклейн се помъчи да си събере мислите. Но всъщност, какво можеше да измисли? Проблема, пред който се бяха изправили караше всички шизоидни емболии да изглеждат като главоболие след препиване. Изглежда, че все пак Ърни бе прав — единствено Агенцията би могла да постави този блок в паметта. Никой друг не разполагаше с подобна технология. И всички — от държавния глава, до последния нещастник, човъркащ пръстта в марсианските мини, знаеха добре, че да се набъркаш в плановете на Агенцията е не само опасно, но обикновено е с фатални последици. А едва ли бе необходимо да притежава мозъка на Айнщайн за да се досети, че да унищожиш прикритието на някой таен агент, дори и по случайност, ще бъде сметнато за груба намеса в делата на Агенцията.