Жената пое надясно. Тя се пресегна и дръпна с ръка един тънък кабел, който висеше от стената. Отстъпи назад, теглейки със себе си кабела. После се извърна и едва тогава Куейд забеляза, че кабелът е съединен с малък механизъм, прикачен на колан, който напомняше на въдичарска макара.
Тя разтвори колана, обви с него кръста на Куейд и го закопча зад гърба му. Макарата остана отпред, а самият той бе здраво завързан за скалата. За проба, Куейд отстъпи назад и опъна кабела. Вътре в макарата, кабелът се виеше по странен начин, но към изхода се превръщаше в солидно въже, което макар и доста дълго, бе удивително леко.
Куейд го сграбчи с две ръце и дръпна с всичка сила. Кабелът не подаде. Куейд продължаваше да опъва, мускулите изпъкнаха през тънката материя на скафандъра. Кабелът издържа и на това изпитание. Махна с ръка и жената се приближи към него. Той направи примка и подкани жената да се пъхне в нея. Тя последва съвета му с известна несръчност, като се стараеше да не загуби равновесие. Куейд протегна ръка и я вдигна без особено усилие — в марсианската гравитация жената тежеше не повече от четиридесет и пет фунта, мака да нямаше съмнение, че Куейд би могъл да я вдигне със същата лекота и на Земята.
Той бавно я спусна като се усмихваше. Кабелът щеше да свърши работа.
Двамата стиснаха за сбогом увитите си в ръкавици ръце. После се прегърнаха, като опряха визьори, сякаш се целуваха. Но това не беше единственото неудобство на тези скафандри…
Куейд я пусна и пристъпи към ръба на скалния балкон. Той приклекна и спусна крака през ръба. После стисна с две ръце кабела и започна да се спуска надолу, в бездънния мрак.
Друг на негово място вероятно би прекарал кабела под единия крак и през рамо, за да му е по-лесно и да облекчи натоварването при спускането. Но за Куейд това бе само загуба на време, той се спускаше по въжето с такава лекота, сякаш се разхождаше. От време на време краката му се отблъскваха от скалния отвес за да го държат на необходимото разстояние от него. Детска игра!
Не след дълго Куейд се спря и погледна нагоре. Жената се бе надвесила над скалния ръб. Силуетът й се очертаваше ясно, прозрачният шлем сякаш фосфорeсцираше в тъмнината. Приличаше на изрисуван на покрива ангел. Впечатлението се допълваше от блестящия ореол на Фобос, високо над нея.
Тя опря ръкавица в шлема и я размаха в имитация на въздушна целувка.
Куейд почувства прилив на нежност. Биваше си я, за Бога!
Но сега на работа. Той й помаха и продължи да се спуска надолу. Почти веднага осъзна, че не е необходимо да държи кабела с ръце — макарата можеше да се нагласи така, че да отпуска кабела периодично. Така и направи.
Отново поднови спускането си с почти същата скорост. Но сега вече ръцете му бяха свободни. Куейд се огледа.
Под бледата лунна светлина вече можеше да различи някои подробности, които отгоре не се виждаха. Най-малко дузина гигантски тръби се издигаха от дълбините, като че ли извираха от някакъв чудовищен по размери орган. Без съмнение, не това бе тяхното предназначение! Но тогава — какво бе то? Едва ли ставаше дума за произведение на античното марсианско изкуство.
Изведнъж почувства някакви вибрации. Нещо ставаше с макарата! Той я сграбчи, но дебелите ръкавици сякаш само допринесоха за влошаване на положението. Кабелът започна да се развива с невероятна скорост!
Куейд полетя надолу в бездънната пропаст. Той размаха трескаво ръце, мъчейки се отчаяно да се вкопчи в нещо. Краката му за последен път се удариха в стената и после той се завъртя бясно — пред очите му се мярнаха стената и тръбите и се сляха в неясна въртележка.
— Дъг! — разнесе се разтревожения глас на жената отгоре.
Той се опита да й отвърне, но беше толкова объркан, че не можеше да промълви дума. Тялото му, загубило контрол летеше надолу в бездната.
— Дъг! — отново се разнесе викът й, сякаш идеше от безкрайността.
В следващия миг бездната се изпълни с ослепителна светлина. Куейд разбра, че това е краят. Не се страхуваше, вече се бе приготвил да срещне неумолимата съдба.
ВТОРА ГЛАВА
ЛОРИ
Куейд се сепна и отвори очи. Беше в леглото си, на Земята и както изглежда — в пълна безопасност. Спалнята беше окъпана в утринните лъчи на слънцето. Сърцето му постепенно се връщаше към нормалния си ритъм и той се зачуди как не е разбрал по-рано че всичко това е сън. Никога през живота си не бе стъпвал на Марс, откъде му дойде наум, че преживяното може да е истина? А и как всъщност би могъл да се озове на повърхността на тази планета пустиня, да се срещне с момичето, което го заведе до цепнатината в основата на огромната пирамида и после да се спусне в бездънната кухина? Нима поне едно от всички тези събития имаше някаква връзка с реалността? В съня, разбира се, той бе приел всичко за истинско, но със сънищата винаги е така.