Успее ли в това, животът ще си продължи безгрижно както досега. Но не успее ли — всички ще са мъртви, още преди да го осъзнаят. Маклейн разбираше, че му предстоят много безсънни нощи.
ОСМА ГЛАВА
ХАРИ
Куейд дойде в съзнание на задната седалка на някакъв автомобил. Дъжд се сипеше по ламаринения покрив. Той направи мъчителен, но безуспешен опит да се ориентира. Как бе стигнал дотук? И още повече…
— Къде се намирам? — повтори той на глас с надежда, че някой ще го чуе.
— Обслужва ви „Таксита Джони“! — отвърна с бодър глас водача.
Такси. Кола. Поне в това нямаше съмнение.
— Искам да кажа — какво правя тук?
— Съжалявам. Бихте ли повторили въпроса, ако обичате?
Куейд премигна и втренчи замъглен поглед в седящия пред него шофьор. Не човек, а облечен в старинна таксиметрова униформа робот-манекен седеше зад волана. Куейд си спомни, че тази компания предпочиташе да използва човекоподобни механизми, разчитайки на предимството на псевдочовешкото обслужване пред отблъскващата хладнина на голата машинария. Макар че, ако питаха него, той при всички случаи би предпочел автоматичните, говорно-програмирани таксита пред тези управлявани от манекени превозни средства. Винаги е изпитвал неприязън към манекените. Една оп причините бе значително по-високата степен на погрешна интерпретация на вербалните команди при манекените, които бяха с по-ограничени способности от останалите компютъризирани механизми.
Той се опита да намери по-подходяща форма за задаване на въпроси:
— Как попаднах в таксито?
— Вратата се отвори. Вие седнахте на задната седалка.
Още една досадна черта — почти инфантилния начин за възприемане и предаване на обкръжаващата действителност! Куейд се отпусна назад отчаян, докато таксито бързаше да пресече поредния кръстопът. Имаше ли въобще някакъв смисъл да пита тази видиотена машина накъде са се отправили? Сигурно не. Далеч по-просто щеше да е да почака и да види със собствените си очи. Пък и току-виж главата му се избистрила дотогава. В какво се бе забъркал този път? Последното, което си спомняше бе, че си тръгна от работа и… нататък нищо.
Не след дълго таксито спря пред сградата, в която живееше. Значи, пожелал бе да се прибере вкъщи! Но защо толкова късно? Навън бе нощ. Губеха му се цели часове!
Вратата се плъзна встрани, манекенът завъртя глава и изврещя с писклив глас:
— Благодаря ви, че се възползвахте от услугите на „Таксита Джони“! Надявам се, че пътувахте приятно — Куейд с мъка сподави надигналото се в замаяната му глава желание да размаже тази отвратителна механична усмивка. Навън валеше хладен, освежаващ дъжд. Само за няколко минути дрехите му подгизнаха, но това му помогна по-бързо да дойде на себе си. Докато се приближаваше към сградата с люшкаща се походка, нечий познат глас го повика:
— Ей, Куейд! — едва ли би могъл да сбърка този бруклински акцент. Беше Хари, колегата по работа. Куейд бе едновременно приятно изненадан, но и малко учуден.
— Хари! Какво правиш тук?
Хари го потупа по рамото и се ухили.
— Как мина пътуването до Марс? — запита той.
— Какво пътуване? — Куейд отхвърли назад мокрите си коси и загледа Хари с неразбиращ поглед.
— Какво искаш да кажеш с това „какво пътуване“? Нали отиде в „СПОМЕНИ“, не помниш ли?
Куейд го гледаше напълно объркан.
— Така ли направих?
— Да, точно така — кимна Хари. Двамата се отправиха към входа на сградата.
Куейд мълчеше изпълнен с несигурност. Може и наистина да е бил там. Спомни си, че говореха за това в работата и че Хари му бе разказал за някакъв инцидент завършил с лоботомия. И след това… след това какво? Все някъде е прекарал тези няколко часа.
— Ела — рече Хари. — Ще те почерпя едно и ще ми разкажеш как мина всичко — той посегна и хвана Куейд за ръка, но Куейд я издърпа. Каквото и да не беше наред с главата му, едва ли пиенето ще е най-подходящото лекарство. Единственото, от което имаше нужда сега е малко домашен уют и успокояващите думи на Лори. Може би тогава ще съумее да си изясни…
— Благодаря, Хари, но вече е късно — рече малко раздразнено Куейд.
— Ама че си лайно! — прецеди Хари. Имаше мрачен, почти суров израз. Преди още Куейд да осъзнае какво става, трима огромни мъжаги го наобиколиха и го заблъскаха към сградата.
— Хей! — извика той като се помъчи да се отскубне от тях. Изведнъж почувства нещо. Сведе поглед надолу. Хари бе опрял в ребрата му дулото на пистолет.
— Успокой се — каза с равен глас Хари. Куейд спря да се дърпа, но сърцето му продължаваше да блъска лудо. Четиримата го преведоха през просторния вестибюл на сградата и после всички се спуснаха по пожарното стълбище в гаража на долния етаж.