Мислите му се пренесоха в първите години от съвместния им живот в неговата квартира. Лори изглеждаше ужасно не на място в онази обстановка — като лунен диамант в кофа за боклук и той си спомни колко щастлива бе тя, когато се съгласи да се преместят на новото място. Никога няма да забрави какъв празник беше онази вечер… Как можеше Лори да твърди, че нито едно от тези неща не се е случило? Та той ги помнеше.
И въпреки това, тя се бе опитала да го убие. Това не беше нито някаква грешка, нито пък недоразумение. Знаеше добре с кого си има работа и желаеше само едно — неговата смърт. А това означаваше, че трябва да се вслушва в думите й, да търси скрития смисъл.
— За идиот ли ме мислиш? — запита горчиво Куейд.
Съдейки по погледа и изражението й, тя го смяташе тъкмо за такъв. Изглеждаше толкова хладнокръвна, нищо в нея не напомняше за обичливата съпруга. Подобно на нея и Куейд вече не бе скромния работник, в душата му сякаш се бе пробудил някакъв убиец.
— Спомням си нашата сватба! — извика той.
— Имплантирана в главата ти от хора на Агенцията — отвърна тя.
— А нашата любов? — сякаш с тези думи за пръв път осъзна, че никога не я е обичал истински. Той си спомняше, че я е обичал, но чувствата му към непознатата от Марс бяха някак по-истински. Е да, Лори я биваше доста в леглото, но това не беше същото. Колкото и странно да бе, сякаш в думите й имаше логика.
— Имплантирана.
— Приятелите, работата, осемте години съвместен живот. Предполагам, че всичко това също е било имплантирано.
— Не и работата — отвърна тя. — Агенцията ти я уреди.
— По дяволите — Куейд я блъсна настрани, но продължи да я държи на мушка. Опитваше се да запази хладнокръвие, но усещаше, че вече губи почва под краката. Имплантирани — това простичко обяснение решаваше толкова много малки и големи загадки. Нейните страхове във връзка със сънищата за Марс — вероятно не искаха той да си спомня за Марс? Опитите на Хари да отклони намерението му да посети „СПОМЕНИ“ — където също стана дума за Марс. Имаше и още много неизяснени неща, но и това бе достатъчно като за начало. Всичко около него е било фалшиво, жената която е обичал, приятеля който е имал. С една единствена цел — да не си спомня никога за своя истински живот. Сякаш някой бе съборил в главата му старите непотребни сгради, за да вдигне на тяхно място нови и по-солидни. Лори заговори отново.
— В Агенцията изтриха твоята самоличност и имплантираха нова. Назначиха ме за твоя жена, за да проследя дали имплантатът е прихванал и старата памет е изтрита. Съжалявам, Куейд — в гласът й обаче не се долавяше никакво съжаление — но изглежда, че целият ти живот е само един сън.
Той се подпря на стената. В думите й наистина имаше логика, но от това не му стана по-леко. Доскоро това, което го притесняваше беше само сън, сега в сън се превърна целият му живот.
— Щом не съм Дъг Куейд, тогава кой съм аз?
Тя сви рамене.
— Откъде да знам? Това не ми влиза в работата.
Как можеше да е толкова безчувствена? Но дори в това се криеше потвърждение на думите й. Любовта й към него е била само фалшива игра, това което виждаше пред себе си в момента — това бе истината.
Куейд почувства, че му прималява и с мъка се отпусна на едно кресло. Той потърка чело, чудейки се какво да прави по-нататък. Дори един спомен от предишния му живот не се бе пробудил в него в мига, в който осъзна, че настоящия е само една илюзия. Не знаеше нито къде да отиде, нито какво да стори. Сякаш някой бе избил почвата под краката му и той летеше надолу в бездната. Какво ли го чакаше на дъното?
Внезапно държанието на Лори се промени. Чертите на лицето й омекнаха, тя го загледа далеч по-дружелюбно. Отново заприлича на жената, която познаваше.
— Ще ми липсваш, Куейд — рече тя. — Ти си най-приятната задача, която някога съм имала. Наистина.
— Удоволствието бе мое — отвърна в същия стил Куейд. Вече бе показала колко малко държи на него. Какво ли бе намислила сега?
Той я притегли към себе си, без да отделя пистолет от челото й и надникна навън. Следеше внимателно движенията й, не искаше да й даде онзи шанс с пистолета, който му бе дал Хари. Всъщност дори нямаше нужда да я гледа, и без това чувстваше движенията на тялото й, притиснато плътно към него. Къде ли бяха останалите? Сигурен бе, че са някъде навън. Макар и подсъзнателно, досещаше се че хората от Агенцията никога не работят сами. Винаги се изграждаше мрежа от взаимноприкриващи се агенти. Дори с убийството на четиримата и задържането на Лори не бе постигнато нищо, освен че сега ще са нащрек.