— Какво ще кажеш, ако за последен път…? — попита го Лори. — Просто заради времето, в което бяхме заедно? — тя плъзна страстна ръка по тялото му.
Стомахът му се сви от тази проява на цинизъм. Ако това, което твърдеше Лори бе истина — и той бе склонен да вярва в думите й — тогава Куейд и неговия свят бяха чужди на този свят. Щом нямаше минало, как би могъл да има настояще? Куейд не беше човек на мисълта, той бе човек на действието. Странният сън за Марс го бе развълнувал и той потърси помощта на „СПОМЕНИ“. Но какво да стори сега? Какво да предприеме за да си възвърне живота, който бе загубил?
Най-важното бе да се справи с непосредствената опасност. Трябва да намери начин да се измъкне от преследвачите си, а едва след това да потърси пътя към забравените спомени за предишния живот.
Куейд стисна зъби. Веднъж вече го бяха изиграли, не биваше да позволи това да се повтори.
Тя отдръпна ръката си.
— Знаеш ли, струва ми се, че все пак не сме чак толкова чужди.
Той задържа поглед навън, не толкова привлечен от нещо специално, колкото за да посъбере мислите си. И без това преследвачите едва ли го чакаха на открито. Вероятно се бяха притаили и дебнеха възможност да го застрелят със снайпер. Трябва да действа бързо. Но как?
— Завържи ме, щом не ми вярваш — предложи му Лори, като се наведе за да разкрие прекрасните си гърди.
— Не знаех, че си била перверзна.
— Е, най-сетне го разбра.
Какво ли бе намислила сега? Едно бе сигурно — едва ли й беше до секс. Извърна се рязко и видя, че тя е впила очи в екрана на стеновизора.
О-хо.
На една от секциите се виждаше входа на блока. Четирима мъже тъкмо влизаха в асансьора. Предвождаше ги едър, мускулест мъж, лицето му имаше злобни черти, приличаше на отгледан с бой и глад доберман.
Куейд се обърна към Лори и притисна пистолета в главата й.
— Умно момиче — просъска той през зъби.
— Няма да ме застреляш, нали Дъг? — запита го тя със същото приятелско, дори невинно изражение. — Не след всичко, което е било между нас.
Колкото и неприятно да му бе, чувстваше известна слабост към нея. Макар да нямаше никакво съмнение, че преди малко се бе опитала да го убие, той все още не можеше да й причини болка.
— Права си, Лори. Имаше доста хубави мигове.
Тя се усмихна.
— Така си е, Дъг. Ако искаш, бихме могли… — Куейд не беше глупак. Знаеше, че това е само игра на време.
— Кои са те? — прекъсна я той.
— Кои?
— Не ме карай да правя нещо, което не желая да правя.
Лори реши, че е време да се откаже от играта.
— Едрият е Рихтер. Зъл е като кобра. До него е Хелм, който по нищо не му отстъпва. Виж, Дъг, признавам, че се опитвах да ти отвлека вниманието. Това ми е работата. Но ако искаш да избягаш, мога да ти помогна…
Той свали пистолета и я докосна по гърдите. Тя се усмихна окуражаващо и пое дълбоко въздух. Куейд замахна ненадейно с пистолета и стовари дръжката му върху главата й. Лори се свлече в несвяст.
— Беше ми приятно „да се запозная с теб“ — каза той, изненадан от собствените си действия. Отново в него говореше онзи, другият, който изглежда по-добре знаеше какво трябва да се направи. Е, дано наистина да беше така, защото що се отнася до него — той не знаеше.
ДЕСЕТА ГЛАВА
МЕТРОТО
Куейд се втурна по коридора, покрай вратите на съседните апартаменти и подмина асансьора. Чу го как се приближава, после го чу да спира. Без съмнение, вътре бяха неговите преследвачи. Зърнат ли го само — и ще е мъртъв. И той имаше пистолет, но те разполагаха с по-голяма огнева мощ. Миг преди вратите на асансьора да се разтворят, Куейд се втурна през една врата, на която пишеше „Изход“.
Стаи дъх, облегна се на стената и се ослуша. Отвън преследвачите изскочиха от асансьора и се хвърлиха към вратата на неговия апартамент. Куейд преброи стъпките — един, двама, трима, четирима. Зачуди се как успя да разбере колко са, сигурно някъде в истинското си минало е преминал през специална подготовка, където са го обучавали и на това. Или пък в него имаше нещо от овчарите, които само с един поглед могат да преброят стадото. А тук бе дори по-трудно — единственото, с което разполагаше като информация беше шумът от стъпките им в коридора.
Четирима — колкото бе видял на екрана. Още една тактическа грешка на техния отбор. Но какво друго можеш да очакваш от главорези? Това не бяха професионалисти, а само наемни убийци, които вършеха каквото им се нареди.