Толкова по-добре. Куейд пое няколко дълбоки глътки въздух за да успокои дишането си. После се втурна надолу по стълбите, прескачайки по няколко стъпала наведнъж. Стълбата се виеше безкрайно надолу, за да излезе на нивото на улицата. Окоза се, че е по-лесно да се изкачват наведнъж по две-три стъпала, отколкото човек да се спуска по тях. Но изглежда и тук подготовката си казваше своето. На моменти имаше чувството че лети, прескачайки по четири, пет, дори шест стъпала. Чувстваше се като опитен балетист на тренировка, който докосва перилата само от време на време. Бързо хвана техниката на спускане и това беше добре, защото до долу имаше още много.
Една от причините, поради която беше рискувал да загуби време с разпита на Лори бе, че осъзнаваше добре затрудненията, пред които са изправени неговите противници. Организацията на подобна операция изисква доста време. А и най-бързият асансьор не може да изкачи двеста етажа за секунда. Асансьорът в сградата беше наистина бърз, почти като ракета, но и той трябваше да се съобразява с ограничените способности на хората да понасят натоварване, пък дори и когато бе поставен на авариен режим.
Най-важното сега беше колкото се може по-бързо да преодолее тези двеста етажа. Благодарение на бързо овладяната техника той се носеше със спринтова скорост. Височината на сградата бе почти миля, но за него това бе нищо друго освен един безкраен пасаж от стълби. Възможно ли е да се пробяга една миля за пет минути? Възможно или не — това е с което разполагаше. Преследвачите щяха да загубят не повече от минута за да установят, че е избягал, две — за да хванат асансьора и още три за да се спуснат до долу. Максимум шест минути, но може и по-малко, ако имат късмет с асансьора. Значи ще разполага с не повече от минута преднина. Равносметката бе почти самоубийственна. Но забавеше ли се за миг — самоубийството щеше да е стопроцентово!
Успее ли веднъж да се добере до приземния етаж, оттам лесно ще се измъкне на улицата — достатъчно е само да се спусне по наклонения покрив на сервизния вход. А от там е и най-прекия път за метрото. Почти не забелязваше бързата смяна на етажите, знаеше че зад него е най-страшното бедствие — не пожар, или земетресение, а замислено от хладнокръвни главорези убийство.
„Само една минута!“ — шепнеше задъхано Куейд. „Нищо друго не искам. Само минута преднина и те никога не ще зърнат очите ми!“ А това означаваше да се забавят поне шест минути. Дали са толкова глупави, че да загубят няколко минути в апартамента? Дано да са!
Рихтер пръв нахлу в апартамента. Лицето му се изкриви от гняв, когато видя проснатата на пода в несвяст Лори. Той беше против нейното участие в тази операция, ала съзнаваше колко е важно това за нейното и негово повишаване в йерархията на Агенцията. Колко пъти й бе повтарял, че трябва да е нащрек, че този човек е опасен. Но тя никога не слушаше и дори понякога му се подиграваше. Е, сега вече не й беше до подигравки. Той приклекна до нея и се опита да я свести.
— Лори, — повика я нежно — Лори! — Очите й трепнаха и се отвориха. Тя изпъшка и докосна раната на челото си. — Добре ли си?
Лори кимна.
— Съжалявам — прошепна отпаднало тя. — Но май провалих всичко.
— Какво си спомня той?
— Засега почти нищо.
Хелм държеше в ръката си миниатюрен уред за следене. Той натисна бутона и го завъртя в различни посоки. Внезапно, когато входната част на уреда беше насочена към прозореца, на екрана блесна червена точка. Без да променя посоката Хелм натисна втори бутон.
На екрана се появи три-измерно изображение на сградата, в която се намираха, гледано от апартамента. Беше като модел от плексиглас, с прозрачни стени. Някъде в основата на сградата, червената точка се въртеше в безкрайна спирала като побесняла муха. Куейд се спускаше по аварийната стълба и то с невероятна скорост.
Внезапно точката напусна пределите на сградата. Рихтер изтича до прозореца, Хелм го последва. Някъде далеч под тях една малка фигурка тичаше по скосения покрив на сервизния вход.
— По дяволите! — извика Рихтер. — Метрото! Бързо! БЪРЗО!
Хелм и другите двама се хвърлиха към вратата, но Рихтер предпочете да остане. Той се наведе и без да каже дума вдигна Лори и я изправи на крака. После я стисна в обятията си. Толкова отдавна не го бе правил, а и само един Господ знаеше кога пак ще му се отдаде тази възможност.
— Събирай си багажа и да тръгваме — нареди й той като с мъка я отдалечи от себе си.
— А ако пак го доведат? — попита Лори докато той бързаше към вратата.