Рихтер спря, извърна се и Лори замръзна под ужасния му поглед.
— Няма да го доведат — каза Рихтер. След миг беше навън.
Когато зърна метростанцията Куейд въздъхна облекчено. Беше получил минутата преднина, за която така горещо се молеше. Какво ли правеха тия глупаци горе, защо ли се бяха забавили? Може би заради Лори? Ако беше така, значи дължи й поне малко благодарност, макар че тя едва ли се нуждаеше от неговата благодарност. Неприятно му бе, че трябваше да й причини болка, но това бе единствения начин да й попречи да включи алармата, преди главорезите да дойдат. Между тях никога не е имало любов, по-скоро я харесваше и при други обстоятелства вероятно щяха да се разделят като приятели. В държанието й, в чувствата й винаги се долавяше нещо пресилено, изкуствено и едва сега Куейд осъзна, че те наистина са били изкуствени и пресилени. За нея това е било просто една задача, макар и важна. Шест седмици — нищо чудно, че осемте години съвместен живот с нея изглеждаха толкова реални! Все пак те бяха подкрепени от този шестседмичен опит.
А той си мислеше че животът му е скучен. Е сега вече не можеше да се нарече скучен! Но в този миг, какво ли не би дал за да се върне предишния спокоен живот. Поне ще бъде в безопасност, вместо да бяга от наемни главорези, без да знае нито къде отива, нито дори кой е той. Ако само имаше възможност да се върне назад! Никога не би припарил отново до корпорация „СПОМЕНИ“ — щеше да си държи очите и ушите отворени и тихо мълком да събира информация, докато научи достатъчно за да може да действа, без да позволява на разни главорези да го преследват.
Минувачите се обръщаха след него. Куейд позабави темпо и се извърна назад. По-добре щеше да е да се слее с тълпата и да не прави впечатление. Къде ли бяха сега преследвачите му? Надявал се бе на минута преднина и я бе получил, но разбираше добре, че нещата няма да останат за дълго така. Час по-скоро трябва да се качи на метрото и да заличи напълно следите си.
До следващия влак оставаха още няколко минути. Куейд се приближи към опашката пред проверовъчния пункт. Колко ли щеше да загуби тук — три, четири минути? Беше като неподвижна мишена. В сградата му бе провървяло, но тук късметът се обръщаше срещу него.
И тогава чу задаващия се влак. Още малко и щеше да успее! Той забърза към тесния проход.
Изведнъж се сети, че носи пистолет. Трябва незабавно да се освободи от него, а и вътре може да е монтиран индикатор, по който лесно ще го проследят. Във всеки случай едва ли ще успее да премине през проверовъчния пункт с пистолет.
Той се обърна за последен път — и видя Рихтер и хората му да влизат в станцията. Проклятие! Само още трийсет секунди и щеше да им се изплъзне!
Мигом реши да промени своя план. Сниши се в опашката, но задържа пистолета. Пък и какво значение имаше алармата, когато по петите му се носеха наемни убийци? Ето че дойде и неговия ред да мине през екраните.
Вдигна поглед към малкия монитор на стената. Изведнъж видя скелета си и пистолета — оцветен в мигащо червено! Алармата изви само секунда по-късно и отвсякъде замигаха тревожни светлини. Някъде отпред тичаха хора от охраната. Системата работеше безупречно.
Тесния проход бе пълен с хора, не можеше да тича нито напред, нито назад. Предполагаше че хората ще се разбягат като чуят алармата, но те бяха замръзнали по местата си неподвижно. А междувременно охраната вече ограждаше изхода на тунела.
Дали да не се измъкне от другата страна? На монитора, скелетът му се спря и се извърна — отражение на обхваналата го нерешителност. От тази страна се задаваха Рихтер и Хелм. Почувства се като в клопка.
И двата пътя бяха блокирани. Куейд се обърна настрани, прескочи предпазните перила и щурмува рентгеновия екран. Скелетът на монитора изведнъж придоби гигантски размери, след това екранът се пропука и разхвърча на части. Из станцията се разнесоха ужасени писъци.
Измъкна се от клопката, но изпусна влака. А и убийците бяха все още по петите му. Сега накъде?
Скритият в него друг човек избра този миг за да го поведе. Куейд се втурна в бесен бяг, заобиколи тълпа подплашени пътници и се спусна по някаква стълба.
Стълбата излизаше на друго ниво, перпендикулярно на предишното. Но все още нямаше никаква представа къде отива. Оттук може би ще да успее да се качи на влак, но закъде?
Рихтер спря пред спускащото се надолу стълбище и погледна екрана на уреда за следене. Малката червена точка се спускаше все по-надолу. Той завъртя изображението и огледа околността. Близо до основата имаше няколко ескалатора.
Вероятно беглецът ще се възползва от някой от тях, за да се измъкне обратно на улицата и да се загуби в тълпата. Едва ли ще се качи на влак — и без това няма къде да отиде. Не е ли по-добре вместо да тичат подире му, просто да го изчакат на някое удобно място. Тогава вече не ще се изплъзне. Не че няма да има проблеми — не е толкова лесно да се премахне човек на публично място. Но работата трябва да се свърши и то час по-скоро.