Едва сега, когато отново си припоми всичко, откри колко много логически несъответствия е имало в случката. Толкова ярка светлина само от една малка луна? Е, може и така да е — откъде да знае като никога не е стъпвал на Марс. Но кабелът — защо просто не го бе сграбчил, когато осъзна, че пада? Това едва ли щеше да е трудно — достатъчно бе да усуче ръката си около него точно над мястото, където излиза от макарата и да дръпне с всичка сила. Като се има предвид, че на Марс теглото му е поне няколко пъти по-малко от земното, сигурно щеше да му се отдаде да се спре без никакъв проблем — почти толкова лесно, колкото да хванеш подхвърлена от някого печена пуйка. Но в съня, стремителното му падане изглеждаше необратимо.
Имаше една мъничка подробност, която го притесняваше най-много. Дъг! — така го беше нарекла жената. Това означаваше, че го познава, ала той не можеше да се сети коя е тя. И защо не мистър Куейд, или Дъглас, а това пропито с тревога Дъг? Той усети, че дори сега, след като се е събудил изпитва някакво неясно, подсъзнателно влечение към жената. Чувстваше, че за него тя значи нещо, нещо много…
Изведнъж му хрумна друга мисъл. Как въобще е успял да чуе нейния вик — в страхотно разредената атмосфера на Марс? През целия сън не бяха разменили нито една дума и там, в самия финал викът й сякаш бе разрушил магията на тази измислена реалност.
Защото ярката светлина на края — това беше светлината на деня, на земния ден, светлина много по-интензивна от каквото и да е на Марс. Това не бе заревото на Ада, нито сиянието на Рая, а нормалната светлина на неговото ежедневие, която го будеше винаги, когато се успи. Божичко, какво облекчение му носеше само!
И все пак гласът на жената продължаваше да ехти в него…
В стаята имаше някой. Куейд премигна и впери очи.
Очарователно създание бе свело глава над него. Тя бе облечена в полупрозрачна нощница, която разкриваше с неподправено откровение всички прекрасни страни на нейната забележителна фигура. Но това не беше момичето от съня, това бе една удивително красива русокоса амазонка. Неговата собствена жена — Лори. Как е могъл да я забрави!
— Сънуваше нещо — рече нежно тя и се наведе да избърше изпотеното му чело.
Той не отговори, загледан в разкрилите се под широката й нощница великолепни гърди. Вярно, че не ги виждаше за пръв път, но досега не му бе омръзнало да ги гледа. Какво се казваше там в архитектурата — за изяществото на балконите…
— Пак ли Марс? — запита го тя. Гърдите й се поклащаха, докато тя бършеше челото му.
Той кимна, все още под въздействие на съня, но вече набрал скорост в осъзнаване на действителността. Какво повече имаше тази жена от съня пред Лори? Може би тези кестеняви кичури? И нищо друго. А и не би казал, че Лори в момента е надянала скафандър.
Внезапно Куейд осъзна, че гласът на жената от Марс не беше някаква измислена небивалица. И двамата носеха скафандри, а скафандрите са снабдени със средства за комуникация! Значи в края на краищата сънят не беше чак толкова нереален.
Лори изглежда си бе направила съвсем други изводи от мълчаливото му съзерцание, защото започна да го гали. Ръката й се спусна надолу по врата му и стисна мускулите на рамото. Тя обожаваше да усеща силата на тези мускули и да ги притиска, сякаш от там подаваше сигнали към тялото му и той обикновено не възразяваше.
— Бедното ми момче — прошепна тя, докато го галеше по масивните мускули на гърдите. — Бедничкият ми, измъчен от тези лоши сънища, тия ужасни кошмари — тя сведе глава и го целуна в основата на шията. Целувката й бе по-скоро еротична, отколкото успокояваща. — По-добре ли се чувстваш вече?
Устните й се плъзнаха надолу и се спряха в областта около пъпа. Очите й продължаваха да следят лицето му. Завладя го буйна страст.
— Мм-мм — изръмжа доволно той.
Лори продължи да се спуска надолу. Без съмнение, искаше да го развлече, да го разсее след лошия сън, а в това я биваше. Почувствал се щастлив той я остави да продължи. Ако само имаше възможност да зърне онази жена от Марс без скафандър! Тогава би могъл да си представи, че прави любов с нея…