Таблото пред Рихтер бе наблъскано с електронни уреди за следене, средства за комуникация и карти на различни райони от града. Рихтер яростно се нахвърли върху тях, въртеше копчета и натискаше бутони в бясно търсене на изплъзналата се жертва. Дявол да го вземе, уредите би трябвало да го проследяват непрестанно, какво бе станало този път? Да не би нещо да екранираше сигнала? Каквато и да е причината, вината пак ще е у него! За Кохаген това ще е добре дошъл претекст да си измие ръцете с Рихтер…
Радиото изпращя.
— Шест-бета-девет, имаме съобщение за вас от мистър Кохаген.
Рихтер хвърли мрачен поглед на своя спътник. Помислиш ли си за дявола и ето го и него!
Каквото и да беше съобщението, нямаше начин да се избегне.
— Говори Рихтер. Готов съм да приемам — той избърса мокрото си лице и приглади коси, без особен успех. Съвременната наука вършеше чудеса, но точно в този миг Рихтер я проклинаше за това, бе бе направила възможна директната връзка в междупланетното пространство със скорост надхвърляща тази на светлината. В противен случай Кохаген нямаше да може да му се бърка в работата, докато преследването не е приключило.
Видеомониторът блесна с ярка светлина, след това потъмня и оттам го погледна малко размътеното лице на Кохаген. Нито една от благородните черти, които рисуваха средствата за масова пропаганда не можеше да се види в момента на това лице. Той гледаше намръщено право към Рихтер.
— Слушай, Рихтер, какво по дяволите, си мислиш, че правиш?
Рихтер се усмихна с мъка, макар да знаеше добре, че номерът му тук не минава. Не че много го интересуваше.
— Сър, опитвам се да неутрализирам един предател.
„И това е най-правилния израз — помисли си той. — А сега да те видя, как ще преглътнеш това… сър!“
От намръщено, лицето на Кохаген стана гневно.
— Ако исках да го убия, нямаше да го закарам чак на Земята! — изръмжа той.
Рихтер изписа на лицето си лека изненада и фалшива почтителност, макар да знаеше че няма да му повярват.
— Мистър Кохаген, не можем да допуснем да се измъкне. Той знае прекалено много.
— Лори твърди, че дори името си не не може да си спомни.
— Засега да — отвърна Рихтер. — Но само след час, току виж си спомнил всичко.
— Слушай ме внимателно, Рихтер — образът за миг изчезна и пак се появи, сигурно от смущения по трасето, но думите на Кохаген се чуваха ясно в колата. — Искам да ми доведеш Куейд жив за реимплантация. Разбра ли ме добре? Искам го обратно при Лори и все едно, че нищо не е станало.
„Само през трупа ми, сър“ — отвърна му мислено Рихтер. С мъка се задържа да не сграбчи омразния монитор и да го запокити през прозореца.
— Разбра ли ме добре? — повтори Кохаген. Рихтер се пресегна и завъртя едно копче. Връзката се влоши.
— Какво казахте, сър? Не можах да чуя последните ви думи.
Очите на Кохаген блеснаха гневно.
— Казах… икс… б… ло… жнв… родуф…
Рихтер продължи да върти копчето за да заглуши съвсем онова, което искаше да му нареди Кохаген.
Хелм гледаше безстрастно през мокрото от дъжда предно стъкло, сякаш онова което ставаше вътре в колата не го засягаше. Това че беглецът им се изплъзна го бе разярило не по-малко отколкото Рихтер.
— Ало? Ало? По-всичко изглежда, че има слънчеви изригвания. Преминавам на резервна честота — каза Рихтер, ужасно доволен от постигнатото.
Изведнъж на екрана на уреда за следене се появи малка яркочервена точка. Хелм побутна Рихтер и той кимна в отговор. Най-сетне бяха по следите на птичката.
— Мистър Кохаген, чувате ли ме? — продължи Рихтер. — Ало? Ало? — гласът му бе почтителен и малко разтревожен. На записа щеше да проличи тревогата му от факта, че не е успял да получи заповеди.
Най-накрая той изключи с решителен жест апарата за свръзка. Кохаген няма до може да докаже каквото и да било, известно бе, че междупланетната връзка не се отличава с особена стабилност. Това беше цената, която човечеството плащаше за нарушаване на установената от природата граница — светлинната бариера. И този път се бе измъкнал сух от водата.
Лицето на Рихтер се изкриви в неприятна, мрачна усмивка. Той се извърна към Хелм.
— Вмирисан задник! Трябваше да убие Куейд още докато му беше в ръцете! — изруга гневно. Нищо, сега Рихтер ще свърши тази работа и то с преголямо удоволствие. Отново бяха по дирите на беглеца и никакви слънчеви изригвания няма да им попречат да го спипат.
Хелм даде газ и колата се понесе през локвите, обливайки минувачите с водни фонтани. Протестите и заканите, които се сипеха отзад бяха като музика в ушите на Рихтер. Той вдигна ръка над рамото си и размаха среден пръст, макар да знаеше, че едва ли ще го видят вътре в колата. Както и да е — от това се почувства по-добре. Колко жалко, че не можеше да си позволи такива жестове по отношение на Кохаген.