Куейд реши, че няма никакъв смисъл да бяга надалеч. Сигурно ще очакват от него да направи опит да напусне града и ще завардят всички изходи. По-добре да остане тук, под прикритието на града. Другият в него отново се би скрил, изглежда, че взимаше връх само тогава, когато се налагаха някакви незабавни решения и действия, като например да се справиш само за няколко секунди с четири-пет професионални убийци. Отново всичко зависеше само от Куейд и той бе доволен.
Той слезе на една станция и се спусна по стълбите към тоалетната. Спря пред огледалото и плъзна поглед по отражението си. Изглеждаше направо ужасно! Наплиска лице, изми петната кръв от ръцете и ризата, но видът му почти не се промени. Изведнъж му хрумна една идея, клекна и изстърга насъбралата се в ъгъла кал. След това натърка с нея кървавите петна по ризата. Така поне изглеждаше мръсен, като бездомните скитници, но не и окървавен, като че ли излиза от някоя кланица. После среса коси и придаде на лицето си тъповато изморено изражение на работник връщащ се вкъщи след тежък ден.
Куейд излезе на перона и се качи на влак в обратната посока, за да затрудни евентуалните си преследвачи. Разбираше добре, че това не може да продължава вечно. Рано или късно ще трябва да се премести в друг район, а за целта му трябваха пари.
Спря пред един кредитен автомат и изтегли известна сума с кредитната си карта. Имаше колкото за един трансконтинентален билет със самолет. Без съмнение тази операция щеше да бъде проследена и убийците веднага ще научат местонахождението му, нали затова не бяха анулирали банковата му сметка. Но макар и да му липсваше богатия опит на другата самоидентичност, Куейд също донякъде разбираше от тези работи. Вместо да се отправи направо към летището, той се качи на обратния влак в посока към центъра и то към мястото, откъдето бе тръгнал. Надяваше се да ги изненада. всъщност, нямаше на какво друго да разчита. Вероятно ще помислят, че не предполага за възможността да бъде проследен по банкова сметка, а действията му в такъв случай са лесно предвидими. Дано да е така.
Отново слезе от влака и взе един ескалатор за повърхността. Ескалаторът го изведе на приземния етаж, откъдето излезе на една тясна старомодна уличка, застроена в стила на осемдесетте години на двайсети век. От двете страни докъдето му стигаше погледа се виждаха барове, малки магазинчета за сувенири, кафетерии, гимнастически салони и закусвални. По улицата хвърчаха хлапета на скейтбордове и мотори, а покрай стената дори се бяха излегнали и спяха безгрижно скитници. Имаше чувството, че се е озовал в миналото и за миг почти изпита носталгия. Колко прост и приятен трябва да е бил живота преди колонизацията на планетите!
Мястото изаглеждаше идеално за човек който се крие. Точно срещу него светеха рекламите на някакъв долнопробен хотел. Тук сигурно се интересуваха само от цвета на парите, едва ли някой щеше да му поиска картата за самоличност. Ще може да си почине, да си измие ризата или по-добре — да си купи някоя на старо. Непознат никому, сред тази тълпа — това значително увеличаваше шансовете му да се измъкне.
Куейд се отправи без да бърза към вратата на хотела.
Хелм въртеше бясно кормилото, колата се носеше по мокрото шосе.
— Ей, човече, — рече той. — Басирам се, че си доволен, задето Лори вече няма да се занимава с тоя случай.
Рихтер стисна зъби, но не откъсна поглед от екрана на апарата за следене.
— Такава ни е работата — отсече най-сетне той.
— Да ти кажа, едва ли щях да го понеса, ако се наложи Куейд да чука моето маце.
Рихтер изръмжа гневно. Той се пресегна внезапно, сграбчи Хелм за ухото и го изви болезнено. Колата се поднесе.
— Искаш да кажеш, че й е харесвало, така ли? Това ли искаш да кажеш, гадино?
Хелм се бореше едновременно да овладее загубилата контрол кола и да спаси ухото си от откъсване.
— Не, не, разбира се, че не! — просъска болезнено той. — Сигурен съм, че е ненавиждала всяка минута!
Рихтер изви още веднъж като за прощално ухото му и го пусна. После обърна зачервеното си лице към екрана на монитора и увеличи картата на района, за да я разгледа в подробности.
— Квадрант двадесет и осем — каза безизразно той. — Приземно ниво. — Изведнъж се усмихна. — Това е старата галерия… Разбира се. Какво си мисли този глупак, че в тази дупка може да се скрие от нас ли?
— Знаеш ли какво? — обади се Хелм. — Струва ми се, още не е разбрал, че в него има индикатор. Всъщност именно индикаторът ги предупреди за посещението на Куейд в корпорация „СПОМЕНИ“. Беше нагласен да се включи в случай че Куейд излезе от рамките на ежедневния си маршрут. Още щом получиха сигнала те се отправиха в офиса на корпорацията, където естествено първо се заеха да премахнат всички свидетели.