Новините за инцидента в марсианската мина обхващаха няколко сегмента на телевизора. От един по-малък сегмент говорителят четеше съобщението.
"… експлозия е разрушила миньорското селище над Пирамидната мина и добивът на турбиний — минерал със стратегическо значение за лъчевите оръжия на Северния блок — е прекратен.
На екрана, войници с дихателни апарати разблъскваха с приклади насъбралите се миньори. Без съмнение, военните само чакаха повод за да преминат към още по-крути мерки. Изведнъж Куейд осъзна, че пръстите му се свиват, сякаш натискат спусъците на невидими оръжия. И това бе странно, защото, доколкото си спомняше, никога през живота си не бе хващал оръжие в ръка.
„Отговорност за взрива е поел Марсианският Фронт за Освобождение — продължаваха новините — който се бори за пълна независимост на планетата от — цитирам: «тиранията на Северния блок». Фронтът също така заявява в обръщението си, че изпълнен с решимост да продължи…“
Внезапно, на целия екран се разгърна изображение на красив горски пейзаж, което досега се гушеше в една от страничните секции. Прекрасна, изпълнена със спокойствие сцена, но не това, което му бе необходимо в момента.
— Нищо чудно, че имаш кошмари — обади се зад гърба му Лори, стиснала в ръка дистанционното управление. Беше се облякла в красив костюм за ежедневието и очевидно възнамеряваше да се отправи на покупки. — Като отделяш толкова много внимание на новините.
Куейд седна на масата докато Лори си мажеше филия с масло за закуска.
— Лори, знаеш ли какво си мислех? — поде той. — Хайде наистина да го направим.
— Какво, пак ли? Мислих си, че след тази сутрин поне малко ще ти държи влага.
— Не — отвърна той, подразнен, че го е разбрала неправилно.
Тя осъзна, че говори сериозно. — Какво да направим?
— Да отидем на Марс — отвърна Куейд, леко притеснен от очакваната реакция.
Лори въздъхна изморено.
— Дъг, моля те, не разваляй тази чудесна сутрин!
— Помисли си само — заговори разпалено той. Ако само можеше да я убеди…
— Колко пъти трябва да го водим този разговор? — прекъсна го нетърпеливо тя. — Не искам да живея на Марс. Животът там е сух, скучен и грозен.
— Но отскоро удвоиха премията за нови заселници! — възрази Куейд.
— Разбира се! Че кой нормален човек ще отиде да живее там? Всеки момент може да избухне революция — тя захвърли ядосано закуската. Имаше нещастен вид.
Куейд също се почувства нещастен. Да живеят на Марс бе негова мечта, то тя не искаше и да чуе за нея. В леглото двамата се разбираха чудесно, но не и в този разговор. Той с мъка овладя гнева си, вдигна дистанционното управление от масичката и включи отново новините.
Имаше късмет — съобщенията от Марс не бяха приключили.
"След затварянето на мината — продължи говорителят — Губернаторът на Марс, Вайлъс Кохаген, настоя армията да се намеси, за да може добивът в останалите мини да продължи безпрепятствено — на екрана се появи сцена от някаква пресконференция. В центъра, Куейд разпозна Губернатора на Марсианската колония. Кохаген беше едър мъж, почти колкото Куейд. „И такъв и трябва да бъде за тази работа“ — помисли си Куейд. Назначен от Северния блок да ръководи изкопно-добивните работи на цялата територия на Марс, Губернаторът по-скоро приличаше на военен диктатор от недалечното минало. Разполагаше с почти неограничена власт и способността му да ръководи личеше дори от общуването с репортерите.
— Мистър Кохаген! — извика един журналист. — Смятате ли да преговаряте с техния водач — мистър Куато? Както изглежда, той разполага със значителна поддръжка сред…
— Глупости! — прекъсна го Кохаген. — Някой от вас виждал ли е този Куато лично? Може ли някой от вас да ми покаже негова снимка? Е? — той направи кратка пауза, но всички присъстващи мълчаха. — Ако питате мен, няма никакъв мистър Куато! — очите му гледаха сурово. — Джентълмени, искам добре да разберете едно нещо. Марс беше колонизиран от Северния блок за сметка на огромни разходи. Войната, която водим е в пряка зависимост от доставките на турбиний. Нямаме никакво намерение да се предаваме, само защото банда мързеливи мутанти си мислят, че планетата е тяхна.