Специални благодарности на Росана Мадрид Гати за работата ѝ по изграждането и поддръжката на спечелилата награда официална страница на Диана Габалдон (http://www.cco.caltech.edu/~gatti/gabaldon/gabaldon.html).
И благодарности на Лори Мюсър, Даун Ван Уинкъл, Кийра Халахан, Вирджиния Клоу, Илейн Факсън, Елън Стантън, Илейн Смит, Кати Кравиц, Хенеке (за нещастие не се чете фамилията), Джудит Макдоналд, Сюзън Хънт и сестра ѝ Холи, групата „Дъ Бойс“ и много други за подаръците от вино, рисунки, огърлици, шоколад, келтска музика, сапун, скулптури, хербаризирани треви от Калоден, носни кърпички, писалки, английски чай, градински лопатки и всякакви други неща, които имаха за цел да ме ободряват, за да пиша и след като съм преминала точката на изтощението. Получи се.
И накрая на майка ми, която ме докосва на минаване.
Диана Габалдон
dgabaldon@aol.com
76530,523@compuserve.com
[Section Leader, Research and the Craft of Writing, CompuServe Writers Forum]
Пролог
Никога не съм се страхувала от призраци. Все пак живея с тях всеки ден. Когато погледна в огледалото, виждам очите на майка си; устата ми се извива в усмивката, която е примамила прадядо ми към съдбата, довела до мен.
Не, как бих могла да се страхувам от допира на тези изчезнали ръце, които лягат върху мен в неосъзната любов? Как бих могла да се страхувам от онези, които са оформили плътта ми, оставяйки остатъци от себе си, за да живеят дълго след смъртта?
Още по-малко мога да се страхувам от онези призраци, които докосват мимоходом мислите ми. Всяка библиотека е пълна с тях. Мога да взема книга от прашните лавици и да ме изпълнят мислите на отдавна мъртвите, но още живи в стремителното бягащите редове.
Разбира се, това не са домашните, познати призраци, които пречат на съня ти и те събуждат със сепване. Поглеждаш назад, взимаш фенер, за да осветиш тъмните ъгли. Вслушваш се в стъпките, които отекват след теб, докато вървиш сам.
Призраците постоянно преминават покрай и през нас, крият се в бъдещето. Поглеждаме в огледалото и виждаме сенките на други лица да ни гледат през годините; виждаме формата на спомена, застанала почти материална в рамката на вратата. Ние създаваме своите призраци, по избор и по кръв, ние сами се населваме с тях.
Всеки призрак идва непризован от мъгливите селения на съня и тишината.
Нашият рационален ум казва: „Не, не е така.“
Но друга част, по-стара, винаги отеква тихо в мрака: „Да, но е възможно.“
Ние влизаме и излизаме от мистерията и междувременно се опитваме да забравим. Но понякога през тиха стая преминава полъх и разлюлява косата ми с нежна ласка. И аз си мисля, че това е мама.
Първа част
Прекрасният нов свят
1.
Обесване в рая
Чарлстън, юни 1767 г.
Чух барабаните много преди да ги видя. Тътенът отекваше в корема ми, сякаш бях куха. Звукът преминаваше през тълпата, рязък военен ритъм, който трябваше да бъде чут над реч или стрелба. Видях глави да се обръщат, когато хората се смълчаваха и се взираха по Ист Бей Стрийт, която започваше от недовършения скелет на новата митница и продължаваше към Уайт Пойнт Гардънс.
Беше горещ ден, дори за Чарлстън през юли. Най-хубавите места бяха на вълнолома, където духаше ветрец; тук долу обаче сякаш се изпичаш жив. Ризата ми беше подгизнала, а памучният корсаж залепваше между гърдите ми. Избърсах лице за десети път за десет минути и вдигнах тежката си коса, с напразната надежда бризът да охлади шията ми.
В момента особено болезнено усещах шията си. Леко отпуснах ръка в основата на гърлото си и пръстите ми се свиха около него. Усетих пулса в каротидната артерия, заедно с тътена на барабаните, и когато вдишах, горещият влажен въздух заседна в гърлото ми и ме задави.
Бързо свалих ръка и поех възможно най-дълбоко дъх. Това беше грешка. Мъжът пред мен не се беше къпал поне от месец; ръбът на шалчето на дебелия му врат беше почернял от мръсотия, а дрехите му воняха на кисело и спарено, смърдяха дори сред миризмата на пот от тълпата. Миризмата на топъл хляб и пържена свинска мазнина от сергиите на търговците на храна падаше тежко над дъха на гниещи водорасли от тресавището и соленият бриз от пристанището не успяваше да я разнесе.
Пред мен имаше няколко деца, извили вратове, зяпаха и изтичваха изпод дъбове и палми, за да огледат улицата, призовавани обратно от притеснените си родители. Момичето най-близо до мен имаше шия като бялата част на стрък трева — тънка и сочна.