Тя се поколеба, отдръпна се в опит да избяга от ръката му.
— Баща ми… бащите ми…
— Виж, аз не съм ти проклет баща! Нека да отговарям само за своите греховете поне!
— Не си извършил никакви грехове — каза тя с леко задавен глас.
— Да, ти също.
Тя го погледна и той видя блясък в тъмните скосени очи.
— Ако не бях… — започна тя.
— И аз ако не бях — прекъсна я грубо. — Стига вече, а? Няма значение какво си направила… или аз. Казах, че не съм някой от бащите ти и го мисля. Но ти ги познаваш по-добре — много по-добре от мен. Нима Франк Рандал не те е обичал като свое дете? Не те е приел за своя, макар да е знаел, че носиш кръвта на друг мъж, мъж, когото е имал основателна причина да мрази?
Той хвана и другото ѝ рамо и я разтърси леко.
— Нима червенокосият гадняр не обича майка ти повече от живота си? И нима не обича теб толкова, че да е готов да жертва тази любов, за да те спаси?
Тя издаде задавен звук и нещо го прободе в гърдите, но не я пусна.
— Щом вярваш това за тях — каза почти като шепот, — тогава, за Бога, защо не го повярваш и за мен. Защото и аз съм мъж като тях и се кълна във всичко свято, че наистина те обичам.
Тя бавно вдигна глава и дъхът ѝ стопли лицето му.
— Имаме време — каза той тихо и внезапно разбра защо бе важно да говори с нея сега, в тъмното. Посегна към ръката ѝ и я сложи на гърдите си.
— Усещаш ли го? Усещаш ли как бие сърцето ми?
— Да — прошепна тя и бавно дръпна ръцете им към своите гърди, притисна дланта му към тънката бяла риза.
— Това е нашето време — каза той. — Докато не свърши — за един от нас, или за двамата. Това е нашето време. Сега. Наистина ли ще го пропилееш, Бриана, защото се страхуваш?
— Не — каза тя, гласът ѝ бе надебелял, но ясен. — Няма.
От къщата се чу тънък плач и той усети изненадваща топла влага на дланта си.
— Трябва да вървя — каза тя и се отдръпна. Направи две крачки и се обърна. — Ела — добави и хукна по пътеката пред него, лека и бяла като призрак на елен.
Когато той стигна до вратата, тя вече бе взела бебето от люлката. Беше спала; завивката бе отметната и в пухения дюшек личеше вдлъбнатината от тялото ѝ. Смутена, тя се плъзна покрай него и легна.
— Обикновено го храня в леглото нощем. Спи по-дълго, когато е до мен.
Роджър измърмори нещо и дръпна ниския стол за кърмене пред огъня. В стаята беше много топло и въздухът бе наситен с миризмите на готвено, на мръсни пелени и на Бриана. Ароматът ѝ беше станал по-различен напоследък; миризмата на дива трева бе примесена с лека, сладка миризма, може би на мляко.
Тя бе свела глава, червената коса падаше по раменете ѝ в каскада от искри и сенки. Предницата на ризата ѝ бе отворена до кръста и едрата кръгла гърда се виждаше ясно, само зърното бе скрито от главичката на бебето. Чуваше се тихо сучене.
Сякаш усетила погледа му, тя вдигна глава.
— Извинявай — каза той тихо. — Не мога да се преструвам, че не гледам.
Не разбра дали тя се изчерви; огънят хвърляше червено сияние по лицето и гърдите ѝ. Тя сведе поглед обаче, сякаш беше смутена.
— Гледай — каза тя. — И без това няма кой знае какво за гледане.
Без да каже нищо, той се изправи и започна да се съблича.
— Какво правиш? — попита тя тихо, но шокирано.
— Не е честно да седя и да те зяпам, нали? При мен съвсем няма нищо за гледане, но… — Спря и се смръщи над възела на бричовете. — Но поне няма да се чувстваш така на показ.
— О… — Не вдигна глава да я погледне, но реши, че може би се е усмихнала. Свали си ризата; огънят топлеше приятно голия му гръб. И като се чувстваше неизразимо смутен, той се изправи и свали бричовете си до коленете, преди да спре.
— Това стриптийз ли е? — Устните ѝ потрепваха, опитваше да не се засмее, за да не разтърси бебето.
— Не мога да реша дали да се обърна с гръб. — Той спря. — Имаш ли предпочитания?
— Обърни се с гръб — каза тя тихо. — Засега.
Той го направи и успя да се събуе, без да падне в огъня.
— Остани така за минутка — каза тя. — Моля те. Обичам да те гледам.
Той се изправи и застана неподвижно, загледан в огъня. Топлината играеше по него, неприятно силна, и той отстъпи назад, защото в ума му блесна споменът за отец Александър. Господи, защо мислеше за това сега?
— Имаш белези по гърба, Роджър — каза Бриана, гласът ѝ беше съвсем тих. — Кой те нарани?
— Индианците. Няма значение. Не и сега. — Той не беше вързал, нито отрязал косата си; тя падаше по раменете му и гъделичкаше гърба му. Представяше си как погледът ѝ пълзи по гърба и задника му, по бедрата и прасците.