Моят син — помисли си той, не знаеше какво точно чувства. Трябваше му време, за да свикне.
Но може и да е — беше следващата мисъл. Можеше да е не само детето на Бриана, което ще обича заради нея — но и негова плът и кръв. Тази мисъл му се стори дори по-чужда. Опита се да я прогони от ума си, но тя постоянно се завръщаше. Онова съединение в мрака, горчиво-сладката смесица от болка и радост — той ли беше започнал всичко това?
Не беше искал — но сега ужасно се надяваше да го е сторил.
Детето беше облечено с някаква дълга бяла ризка; той я вдигна и огледа подгизналата пелена и идеалния овал на малкия пъп над нея. Движен от любопитство, дръпна надолу пелената.
Бриана стоеше до лакътя му.
— Не е ли малко… малък? — попита със съмнение Роджър.
Тя се засмя.
— Ще порасне — увери го. — Все пак сега не му трябва особено.
Неговият собствен пенис беше увиснал между бедрата му и потрепна леко при тези думи.
— Да го взема ли? — Тя посегна към бебето, но той поклати глава и го вдигна отново.
— Още не. — То миришеше на мляко и на нещо сладникаво. Нещо друго, неговата собствена миризма, каквато Роджър никога не беше усещал.
— О дьо бебе, както казва мама. — Бриана седна на леглото леко усмихната. — Тя казва, че това е естествен защитен механизъм; един от механизмите, които бебетата използват, за да попречат на родителите им да ги убият.
— Да ги убият? Но той е толкова сладък — възрази Роджър.
Тя изви вежда.
— Не си живял с този малък дявол през последния месец. Това е първата нощ от три седмици, в която няма колики. Ако не беше мой, щях да го зарежа на склона.
Ако не беше мой. Това определено беше преимуществото на майката. Тя винаги знаеше… За един изненадващ миг той ѝ завидя.
Бебето се размърда и издаде тих звук до шията му. Преди Роджър да е помръднал, тя стана и взе детето от него, като го тупаше леко по гърба. Чу се тихо оригване и бебето се отпусна отново.
Бриана го остави по корем в люлката, много внимателно, сякаш беше свързано с пръчка динамит. Роджър виждаше очертанията на тялото ѝ през ризата, озарявана от огъня зад нея. Когато тя се обърна, той беше готов.
— Можеше да се върнеш, когато си разбрала. Тогава си имала време. — Той я гледаше в очите, за да не ѝ позволи да извърне поглед. — Сега е мой ред да попитам, нали? Защо ме чакаше? От любов… или от задължение?
— И двете — каза тя, очите ѝ бяха почти черни. — И нито едно. Просто… не можех да тръгна без теб.
Той вдиша дълбоко, усещаше как и последното съмнение в стомаха му се разтапя.
— Значи знаеш какво е.
— Да. — Тя сви рамене и ги отпусна. Широката риза падна и тя остана съвсем гола. Бяха червени, Господи! Не просто червени; бяха златни и кехлибарени, слонова кост и цинобър, и той я пожела с копнеж, който далеч надхвърляше плътта.
— Каза, че ме обичаш в името на всичко свято — прошепна тя. — Какво е свято за теб, Роджър?
Той стана и посегна към нея, нежно, внимателно. Притисна я до сърцето си и си спомни вонящия трюм на „Глориана“ и слабата парцалива жена, която миришеше на мляко и изпражнения. Спомни си за огън, барабани и кръв, и за едно сираче, кръстено с името на бащата, който се бе пожертвал от страх пред силата на любовта.
— Ти — каза той в косата ѝ. — Той. Ние. Защото няма нищо друго, нали?
68.
Семейно блаженство
Август 1770 г.
Беше спокойна сутрин. Бебето бе спало цялата нощ, за който подвиг получи похвали от всички. Две кокошки усърдно бяха снесли яйца в полога си, вместо да ги пръснат из околността, затова не се наложи да пълзя из къпинаците в търсене на закуска.
Хлябът бе втасал на съвършена бяла могилка в купата си, омесен на два самуна от Лизи и… новата фурна също се включи в общата атмосфера на сътрудничество — изпече ги до нежнозлатисто, с аромат, който изпълни къщата с уют. Шунката с подправки и кълцаното пуешко цвърчаха приятно на скарата, добавяйки аромати към по-меките утринни миризми на влажна трева и летни цветя, които нахлуваха през прозореца.
Всичко това помагаше, но общата атмосфера на сънлива благодат се дължеше повече на нощта, отколкото на събитията от сутринта.
А нощта бе съвършена и лунна. Джейми изгаси свещта и отиде да залости вратата, но вместо това застана в рамката ѝ и се загледа към долината.
— Какво има? — попитах го.
— Нищо. Ела да видиш.
Всичко като че ли се рееше, лишено от перспектива от сребърната светлина. В далечината водопадите изглеждаха застинали, увиснали във въздуха. Вятърът духаше към нас обаче и аз чувах слабия тътен на тоновете падаща вода.