От седлото Роджър долавяше части от разговора, който течеше още откакто потеглиха.
— Джон, разбира се — казваше Бриана, смръщена към сина си, който се завираше енергично под шала ѝ. — Но не знам дали това да е първото му име. В такъв случай… не трябва ли да е Иън? Това е „Джон“ на келтски… искам да го кръстим така, но ще е твърде объркващо, с чичо Иън и нашия Иън, нали?
— Тъй като и двамата не са тук, мисля, че няма да е проблем — обади се Марсали. Тя погледна към гърба на втория си баща. — Ти не каза ли, че искаш да избереш едно от имената на татко?
— Да, но кое? — Бриана се извърна, за да говори с нея. — Не Джеймс, това вече ще е объркващо. И не мисля, че Малкълм ми харесва особено. Той вече има Макензи, разбира се, така че може би… — Улови погледа на Роджър и му се усмихна. — Какво ще кажеш за Джеремая?
— Джон Джеремая Алегзандър Фрейзър Макензи? — смръщи се Марсали, като изрече имената, сякаш да ги вкуси.
— На мен Джеремая ми харесва — отзова се Клеър. — Много старозаветно. Това е едно от имената ти, нали, Роджър? — Тя му се усмихна и се приближи до каруцата. Наведе се да говори с Бриана.
— Освен това, ако Джеремая ти се струва твърде официално, можеш да го наричаш Джеми — каза тя. — Или много прилича на Джейми?
Роджър усети хладна тръпка по гърба си, когато внезапно си спомни за друго дете, чиято майка го бе наричала Джеми — дете със светлокос баща със зелени очи като неговите.
Изчака, защото Бриана се обърна да порови из торбата си за чиста пелена, като подаде детето на Лизи. Роджър пришпори коня си, за да се изравни с кобилата на Клеър.
— Помниш ли нещо? — попита той тихо. — Когато дойде за първи път при мен в Инвърнес с Бриана и беше проучила преди това родословното ми дърво.
— Да? — Тя сви вежди.
— Мина доста време и сигурно не си забелязала така или иначе… — Той се поколеба, но трябваше да разбере, ако можеше. — Посочи едно място от родословното ми дърво, където детето на Гейли Дънкан от Дугал е осиновено на мястото на мъртво дете и е приело името му.
— Уилям Бъкли Макензи — каза тя веднага и се усмихна на изненадата му. — Аз доста дълго го проучвах — добави сухо. — Вероятно мога да ти кажа всяко име от него.
Той пое дълбоко дъх, смущението пълзеше по тила му.
— Можеш ли? Питам се… случайно да знаеш името на съпругата на това дете — моята прабаба през шест поколения? Името ѝ не е вписано в моето родословно дърво, само това на Уилям Бъкли.
Меките мигли се спуснаха над златните очи, когато тя се замисли, стиснала устни.
— Да — каза накрая и го погледна. — Мораг. Казва се Мораг Гън. Защо?
Той само поклати глава, твърде потресен, за да отговори. Погледна към Бриана; бебето лежеше полуголо в скута ѝ, подгизналата пелена беше на седалката до нея — и си спомни гладката влажна кожа и мокрия парцал между крачетата на момченцето на име Джеми.
— А техният син се е казвал Джеремая — каза той накрая така тихо, че Клеър се наведе, за да го чуе.
— Да. — Тя го гледаше с любопитство, после извърна глава, за да погледне към лъкатушния път пред тях, който изчезваше сред тъмните борове.
— Аз попитах Гейли — каза тя внезапно. — Попитах я защо. Защо можем да го правим.
— И тя отговори ли ти? — Роджър се взираше в една конска муха на китката си, без да я вижда.
— Тя каза… „За да променяме неща.“ — Клеър му се усмихна леко накриво. — Не знам дали това изобщо е отговор.
70.
Съборът
Бяха изминали почти тридесет години от последния Събор, който бе виждала — Съборът в Леох и полагането на клетва на клана Макензи. Колъм Макензи вече беше мъртъв, брат му Дугал също, както и всички кланове. Леох беше в руини и нямаше да има повече събори на клановете в Шотландия.
И все пак тук имаше тартани и гайди, останките от планинците, все така яростно горди сред новите планини, които бяха приели за свои. Макнийл и Кембъл, Бюканън и Линдзи, Маклауд и Макдоналд; семейства, роби и слуги, работници по договор и господари.
Погледнах над оживлението на десетина лагера, за да открия Джейми, но забелязах позната висока фигура да крачи сред тълпата. Станах и помахах.
— Майърс! Господин Майърс!
Джон Куинси Майърс ме забеляза и тръгна усмихнат по склона към нашия лагер.
— Госпожо Клеър! — възкликна той, като развя опърпаната си шапка и се поклони над ръката ми с обичайната си галантност. — Крайно възрадван съм да ви видя.