По уличките, очертани от невисоки старинни къщи с островърхи покриви, до късни часове течеше, ала не изтичаше живата река от гости, пристигнали за празника от близо и далеч. Подвижни колички предлагаха вода, плодове, сандвичи, бира. В близост до тях млади домакини раздаваха разноцветни човечета от хартия и обясняваха, че от едната страна на човечето трябва да напишем това, което обещаваме да извършим за нашите ближни, нуждаещи се от помощ. От другата страна на човечето имахме право да напишем всяко свое желание, което ни се струва неосъществимо, ала се молим на Бога да ни помогне за неговото постигане. Имаше едно много важно условие: Бог ще изпълни нашето желание, ако ние помогнем на онези, които се нуждаят от нашата помощ. Странно защо ли всички изписвахме по дума-две за онова, което сме готови безвъзмездно да предоставим на другите, а онази страна на човечето, на която записвахме своите желания, най-често беше изписана със ситни букви и дори някои искаха да получат второ хартиено човече, за да изпратят повече послания до Всемогъщия…
На четвъртия ден, по време на общата прощална молитва в парка на Майнц, в мига, в който се чу последното „Алелуя“, плисна топъл летен дъжд. Мокри, но весели и изпълнени с надежда, отправихме в един глас молитва за мир на земята и любов между хората!
Няколко души от нашата група се запитаха дали може някога Българската православна църква да направи подобно международно тържество на родна земя. Отговорихме си по сходен начин, с различни прогнози и очакване. В крайна сметка разбрахме, че ако такава импозантна инициатива започне плахо до края на второто хилядолетие от Рождество Христово, то нейната пълнота и разгръщане, подобно на тази в Майнц, има вероятност да достигнат успех през следващите 150 години. Докато обществото и Църквата станат едно тяло и една душа, сходни с това на културата, икономиката, стандартите и ценностната система в добре развитите страни на Западна Европа.
Юни 1998 г.