Долорес Редондо
Зовът на костите
Бастан #2
На Едуардо, всяка дума
Този приятел не си ли дава сметка за работата, която върши? Гроб копае, а пее!1
Гробът често крие, без да знае, две сърца в един ковчег.
Когато болката е вътре в теб, по-силна е и не утихва дори ако я споделиш с всички.
Ичусурия
Откри гроба, следвайки линията, очертана от капчука по земята под стрехите на къщата. Застана на колене, измъкна изпод дрехите си малка лопатка и мотичка и разкопа с тях коравата повърхност. Черната пръст се разпиля на влажни и порести бучки, от които се надигна чуден дъх на дърво и мъх.
Започна грижливо да отделя пластовете, сантиметър по сантиметър, докато сред пръстта се подадоха почернели парчета изгнил плат.
Захвана да дълбае с ръце, за да отдели находката, която още пазеше формата на бебешка завивка, но щом я докосна, тя се разпадна, а отдолу се показа навосъченият плат, в който бе увито телцето. Тук-там се виждаха части от повоя, който го бе придържал и бе оставил върху платното ясен отпечатък при пристягането. Отстрани останките от ширита, който се размаза като гнил плод между пръстите му, погали леко плата, търсейки края, и още преди да го види, го напипа няколко пласта по-надолу Заби пръсти във вързопчето и разкъса покрова, който се разтвори като разрязан с нож.
Бебето лежеше зарито с лицето надолу, като приспано на земята; костите, също като платното, изглеждаха добре запазени, макар и потъмнели от черната бастанска пръст. Протегна ръка и дланта му почти покри телцето, после притисна гръдния кош към земята и без никакво съпротивление изтръгна от корен дясната ръчичка, която, откъсвайки се от тялото, счупи дребната ключица с мек пукот, подобен на въздишка, сякаш проплакваше за кражбата от гроба. Той отстъпи назад, внезапно уплашен, стана, напъха костите в дрехите си и за последен път погледна гробчето, преди да избута с крака пръстта в ямата.
Ичусурия - Пояс на мълчанието –в древната култура на баските с това понятие се обозначавало свещеното за семейството пространство около дома, очертано от капчука. Там били погребвани починалите новородени деца, които още не били кръстени. –Б. пр.
1
Въздухът в сградата на съда не можеше да се диша. Полепналата по дрехите дъждовна влага започваше да се изпарява, примесена с дъха на стотиците хора, изпълнили до краен предел коридорите пред различните зали. Амая разкопча якето си и кимна за поздрав на лейтенант Падуа, който бързо каза нещо на жената до себе си, побутна я да влезе в залата и се запровира към нея между чакащите.
- Радвам се да ви видя, госпожо инспектор. Как се чувствате? Не бях сигурен дали ще можете да дойдете днес - каза той, поглеждайки към издутата й дреха.
Тя докосна корема си, който ясно показваше последния период от бременността.
- Е, засега май ще издържи. Видяхте ли майката на Йоана?
- Да, доста е нервна. Чака вътре заедно с близките си. Току-що ми се обадиха отдолу, че микробусът с Хасон Медина е пристигнал - отвърна той и тръгна към асансьора.
Амая влезе в залата и седна на една от последните банки; дори оттук виждаше майката на Йоана Маркес, цялата в черно и много по-слаба отколкото на погребението на дъщеря си. Усетила сякаш присъствието й, жената се обърна назад да погледне и й кимна одобрително за поздрав. Амая направи неуспешен опит да се усмихне, загледана в измитото на вид лице на тази майка, изтерзана от убедеността, че не е успяла да опази дъщеря си от чудовището, което сама бе вкарала в къщата си. Секретарят зачете на висок глас имената на призованите. Амая не пропусна да забележи как лицето на жената се сгърчи, като чу името на мъжа си.
- Хасон Медина - повтори секретарят. - Хасон Медина.
Един униформен полицай влезе тичешком в залата, приближи се до секретаря и прошепна нещо на ухото му. Той пък на свой ред се наведе към съдията, който го изслуша, поклати глава, повика прокурора и защитата, поговори с тях кратко и се изправи на крака.
- Заседанието се отменя, ще бъдете призовани отново при необходимост - и без повече обяснения напусна залата.
Майката на Йоана се развика и се обърна към нея, търсейки отговор.
- Не! - изпищя тя. - Защо?
Жените, които я придружаваха, напразно се опитваха да я прегърнат, за да потиснат отчаянието й.