Амая кимна с разбиране.
- В такъв случай това призраци ли са, или образи, проектирани от мозъка на следователя?
- Второто, разбира се. Макар че...
- Да?
Агент Дюпри не отговори, вдигна чашата си и отпи.
Събуди Джеймс, опитвайки се да не го стресне. Той подскочи и седна в леглото, търкайки очи.
- Отиваме ли вече в болницата?
Амая кимна със сгърчено лице, докато безуспешно се мъчеше да се усмихне.
Джеймс намъкна джинсите и пуловера, които бе приготвил в края на леглото.
- Обади се на леля да я предупредиш, обещах й.
- Нашите прибраха ли се вече?
- Да, но не им казвай, Джеймс, два часът посред нощ е, раждането сигурно ще се проточи, а и най-вероятно няма да ги пуснат да влязат, ще трябва да висят в чакалнята с часове.
- Значи, на леля ти - да, а на родителите ми - не.
- Джеймс, знаеш, че леля няма да дойде, тя от години не е напускала долината, просто обещах да й съобщя, когато настъпи часът.
Лекарката - доктор Виля, беше около петдесетгодишна, с къса, рано побеляла и свободно пусната коса, която закриваше цялото й лице, когато се наведеше напред. След като я прегледа, тя отиде към горната част на носилката, на която лежеше Амая.
- Е, Амая, имаме и добри, и не дотам добри новини.
Амая зачака продължението, подавайки ръка на Джеймс, който я стисна между своите.
- Добрите са, че раждането е започнало, че малката е добре, пъпната връв е останала отзад и сърцето й бие силно дори по време на контракциите. Не дотам добрите са, че макар да те боли от часове, процесът не е много напреднал, имаш известно разкритие, но бебето още не се е разположило както трябва в родовия канал. Това, което ме тревожи обаче, е, че ми изглеждаш много уморена. Добре ли спиш напоследък?
- Не, през последните дни не особено добре.
Не особено добре беше прекалено меко казано. Откакто кошмарите се бяха завърнали, рядко успяваше да заспи дълбоко, унасяше се най-много за няколко минути, когато изпадаше в състояние, подобно на безсъзнание, от което се събуждаше в лошо настроение и страшно уморена.
- Ще останеш в болницата, Амая, но няма да лягаш, искам от теб да се разхождаш, това ще помогне за позиционирането на главичката. При следващата контракция опитай да клекнеш, така ще я понесеш по-леко и ще спомогнеш за разкритието.
Амая въздъхна примирено.
- Знам, че си уморена, но скоро всичко ще свърши. Сега трябва да помогнеш на дъщеря си.
Амая кимна с разбиране.
През следващите два часа си наложи да върви напред-назад по пустия в този утринен час болничен коридор. До нея Джеймс като че ли се чувстваше съвсем не на място, отчаян от безсилието да я гледа как страда и да не може нищо да направи. В първите минути я засипваше с въпроси добре ли е, може ли да й помогне, не иска ли да й донесе нещо, каквото и да е. Тя му отговаряше с половин уста, съсредоточена в усилието да овладее поне малко това свое тяло, което като че ли не беше нейното; същото силно и здраво тяло, което винаги я бе карало да изпитва тайно чувство на задоволство и гордост, сега се бе превърнало в купчина болезнена плът, и почти се усмихна на абсурдната си убеденост, че понася добре болката.
Сломен, Джеймс бе потънал в мълчание, но тя го предпочиташе такъв. Едва се удържаше да не му кресне да върви по дяволите всеки път, когато я питаше много ли я боли. Болката събуждаше животинска ярост в нея, а умората и безсънието започваха да замъгляват мислите й, които вече се сливаха в една и тя изпълваше съзнанието й като доминанта: „Само искам най-сетне да свърши“.