- Първо трябва да помисля, Йонан, но ще ти разкажа.
Той кимна с разбиране.
- Искате ли да ви закарам до вас? Няма нужда да говорим, ако не искате, мога да се настаня в хостел „Тринкете“, мисля, че не е разумно да шофирате: валя сняг и пътят при прохода Белате не е в идеално състояние.
- Благодаря, Йонан, но по-добре се прибери, ти също не си спал от доста време. Ще внимавам, а и карането ще ми се отрази добре.
Когато излизаше от паркинга, видя, че Йонан още седи на същото място.
Снегът се трупаше от двете страни на шосето до самия вход на тунел „Белате“. Оттатък -само мрак и непрестанното чаткане на солта по шаситата на колите. Съзнанието й не можеше да се освободи от спомена за разровените купчинки земя около къщата, остатъците от изгнила пелена, люлката на тавана в Хуанитаенеа, досущ като тази на Ибай, костите с идентична на нейната ДНК, чиято белота подсказваше, че не са били заровени в земята. Как можеше да се заличи следата от един човек? Как можеше да не е чула дори най-лек намек за неговото съществуване? Съдебният лекар говореше за новородено в срок момиченце. При раждането ли бе умряло? Ръката доказваше ли смъртта му? Възможно ли беше да е била ампутирана при раждането заради някаква болест? Възможно ли беше да е живо? Осъзна, че тръгва по улица „Сантяго“, и си даде сметка, че бе шофирала несъзнателно, като автомат. Намали скоростта, за да се спусне към моста по пустите улици. Като стигна до моста „Муниартеа“, спря колата и се заслуша в оглушителния грохот при бента. Дъждът не бе преставал през целия ден и едно влажно присъствие, като в бастански гроб, се промъкна в колата и изведнъж я изпълни с неудържима ярост към това проклето място. Водата, студът, средновековният паваж и всичката болка, върху която бе построен. Паркира колата и за пръв път не забеляза топлотата, с която като че ли цялата къща я посрещаше, приласкавайки я в нежната си пазва.
Всички вече си бяха легнали. Взе лаптопа си и съсредоточено написа паролата. Няколко минути се рови в различни бази данни и накрая затвори отчаяно екрана, заряза компютъра и тръгна нагоре по стълбите. Като забеляза как тропат ботушите й по дървото, се върна назад, събу се и отново пое нагоре. Поколеба се за миг пред стаята на леля си, но в крайна сметка почука на вратата. Отвътре се чу тихият глас на Енграси.
- Лельо, може ли да слезеш? Искам да говоря с теб.
- Разбира се, дъще - последва разтревожен отговор, - сега идвам.
Поколеба се и пред спалнята на Рос, но реши, че сестра й едва ли знае повече от нея.
Докато чакаше леля си да слезе, Амая стоеше права насред хола, вперила поглед в камината, сякаш в нея гореше огън, който само тя можеше да види, за пръв път неспособна да подеме церемонията по запалването му
Изчака леля си да седне зад нея, преди да се обърне и да заговори.
- Лельо, какво си спомняш от времето, когато съм се родила?
- Аз имам много добра памет, но за Елисондо помня малко неща. Тогава живеех в Париж и почти не поддържах контакт с никого тук. Като се върнах, ти беше около четиригодишна.
- Но може би амачи Хуанита ти е разказвала какво се е случило, докато си била в чужбина.
- Да, разбира се, разказа ми много неща, повечето местни клюки, за да ме осведоми кой се е задомил, на кого са му се родили деца, кой е умрял.
- Колко сестри имам аз, лельо?
Енграси сви рамене и разтвори ръце в знак на очевидното.
- Флора и Рос...
- А да ти е казвала амачи Хуанита, че заедно с мен се е родило още едно момиче?
- Близначка?
- Близначка.
- Не, никога не ми е споменавала подобно нещо, откъде ти дойде наум?
Амая не отговори и продължи да пита.
- Или може би, че майка ми е правила аборт или е родила мъртво дете?
- Не знам, Амая, макар че не бих се учудила. В ония времена абортът се смяташе за нещо едва ли не срамно и жените го криеха и не говореха за това, сякаш никога не се е случвало.
- Помниш ли люлката, същата като тази на Ибай, която е в Хуанитаенеа? Имало е такова момиченце, лельо, умряло е при раждането или се е родило мъртво.
- Амая, не знам кой ти е наговорил тези неща...
- Лельо, имам неоспорими доказателства. Не мога да ти обясня всичко, защото е част от „онова, което не мога да казвам“, но знам, че е имало такова момиченце, че се е родило едновременно с мен, че е било моя близначка, с която нещо се е случило.
В очите на леля й се четеше съмнение.
- Не знам, Амая, мисля, че ако си имала сестра, дори да се е родила мъртва, аз щях да знам, баба ти щеше да знае, защото не говорим за помятане, а за мъртво новородено, което предполага смъртен акт и погребение.