- Това е първото, което проверих, няма никакъв смъртен акт.
- Добре, ти си се родила в дома на родителите си като сестрите ти. Нормално за онова време, почти никоя жена не отиваше в болницата и за всички раждания се грижеше селският лекар. Сигурно го помниш - дон Мануел Идалго, той почина. Обикновено му помагаше неговата сестра, тя беше медицинска сестра и доста по-млада от него. Доколкото знам, все още живее тук, в долината. Преди няколко месеца я видях в църквата, когато се честваше юбилеят на хора. Като млада пееше доста хубаво.
- Помниш ли името й?
- Да. Фина, Фина Идалго.
Амая въздъхна и като че ли това срути основите, които я поддържаха: тя се свлече до леля си изтощена.
- Открай време я сънувам, лельо, още от малка, и все още я сънувам. Мислех, че това момиченце съм аз, но сега знам, че е сестра ми, бебето, излязло заедно с мен на бял свят. Казват, че близнаците са почти един и същ човек, че имат специална връзка, която дори им позволява да виждат и да усещат еднакви неща. Лельо, аз винаги съм усещала болката й.
- О, Амая - възкликна Енграси, закривайки уста с фините си набръчкани ръце. После ги протегна към нея, а Амая се наведе към скута й и отпусна глава върху коленете на леля си.
- Тя ми говори, лельо, говори ми насън и ми казва ужасни неща.
Енграси я погали по главата, прокарвайки пръсти през меките коси, както толкова пъти го бе правила, когато Амая беше още дете. Миг по-късно установи, че е заспала, но не престана да я гали; продължи да плъзга ръка по косата й, напипвайки с върха на пръстите малката вдлъбнатина и ръбчето на белега, който косата скриваше, но тя бе в състояние да го напипа
дори слепешком.
- Какво са ти сторили? Какво са ти сторили, момичето ми?
И гласът й пресекна за пореден път от болка и гняв, ръцете й се разтрепериха, а очите й още повече се замъглиха.
23
23 юни 1980
Над Елисондо вилнееше буря. Хуан се молеше коленичил в банята под светлината на една свещ. Разбираше, че това не е най-подходящото място, за да се обърне към Бога, но той беше старомоден човек и се срамуваше да се показва в такова състояние. Унизен, полумъртъв от страх, с очи, пълни със сълзи.
Към девет вечерта Росарио го бе накарала да заведе децата в дома на майка си. Момичетата се бяха позабавили, загледани в кладите, които по-големите момчета почваха да палят по улиците. Тя сама се бе погрижила да се обади на доктор Идалго. Оттогава бяха изминали повече от три часа. Бяха излезли от стаята само за да поискат свещи, когато токът спря, а това беше преди повече от час и той вече не понасяше ужасната тишина в къщата след страшните викове на жена си. Заточен в банята, накрая се бе предал и сега, сплел ръце, се молеше на Господ всичко да протече нормално. Росарио беше толкова странна напоследък, въпреки препоръките на доктор Идалго отказа да отиде в болницата дори за ехография независимо от риска, който криеше двойната бременност. Беше си наумила да роди вкъщи, както при предишните бременности, и дори му бе забранила да казва на близките си, че чакат близнаци.
Чу шум зад вратата и гласа на доктор Идалго заедно с тихото му почукване.
- Хуан, тук ли си?
Той бързо се изправи и откри в огледалото зачервени очи и лице, разкривено от сенките, хвърляни от светлината на свещта.
- Да, веднага идвам - каза и отвори крана, за да изплакне лицето си. Излезе още с пешкира в ръце. - Добре ли е Росарио?
- Да, спокойно, тя е добре, бебетата - също. Две здрави и силни момиченца, Хуан, честито - каза докторът и му подаде миришеща на дезинфектант ръка.
Хуан я пое с усмивка.
- Може ли да ги видя?
- Изчакай няколко минути, сестра ми е при нея да я допочисти и подготви, след малко ще можеш да влезеш.
- Още две дъщери, явно мога да правя само момичета. - Хуан не можеше да спре да се усмихва. - Приемете една чашка - предложи той.
- Само една. Имам още две бременни в последния месец, току-виж се наговорили да почнат да раждат точно тая нощ, то като тръгне веднъж, няма спиране. Всичко може да се очаква...
Хуан извади две чаши и сипа във всяка по един пръст уиски.
Фина Идалго се появи в дневната и като я видя, Хуан понечи да остави чашата.
- Не бързай, пийни си спокойно и изчакай още няколко минути, тя е изтощена, никъде няма да иде...
Хуан обаче гаврътна чашата на един дъх и тръгна към коридора.
- Чакай - препречи пътя му Фина, - още не е готова, щеше да си сменя нощницата, дай й минутка.
Но Хуан не можеше да чака. Какво си мислеше тая стара мома, та той хиляди пъти беше виждал жена си гола! Как си въобразяваше Фина Идалго, че жена му е забременяла?