Амая прелисти картона, в който наистина нямаше отбелязано име за никое от двете момиченца, и си спомни колко трудно тя самата бе решила как ще кръсти Ибай, когато се роди. Дали по това не приличаше на майка си?
Фина отиде до друг шкаф и извади картонена кутия, на която бе написана датата и годината.
- Предполага се, че е починало същата година, така ли?
- Да, смятаме, че е било новородено.
Само след минута жената измъкна един свитък измежду другите.
- Ето я: новородена дъщеря на Хуан Саласар и Росарио Итурсаета. Причина за смъртта? Я, гледай ти! Люлчина смърт.
Амая я погледна въпросително.
- „Люлчина смърт“ наричахме най-общо синдрома на внезапна смърт при кърмачета -отвърна жената и подаде листа на Амая, - което ни навежда на мисълта, че нещо с детето не е било наред.
- Било е болно?
- Не точно болно, но понякога има неща, които не се установяват при раждането и се виждат едва след няколко часа.
- Не разбирам.
- Някоя изостаналост например или недъг. Почти всички новородени имат изпъкнали глави, лицето е сплескано заради престоя в родовия канал и се наблюдава известен страбизъм, но някои неща се забелязват едва след няколко часа.
- Ясно... - каза бавно Амая... - Но не е задължително да причиняват смърт.
Жената се втренчи в нея, както държеше кутията с две ръце, и на устата й се изписа крива усмивка.
- Значи и вие сте от ония...
Космите на тила й настръхнаха и Амая веднага позна неприятното усещане, както когато откриеш, че красива саксия с мушкато е поразена от паразити.
- От кои ония? - запита тя, знаейки, че отговорът няма да й хареса.
- От ония, дето вдигат шум до бога, без дори да знаят за какво иде реч. Но пък сигурно сте за аборта, когато зародишът покаже неврологични аномалии.
- Но едно новородено не е зародиш.
- Така ли? Е, аз съм акушерка, виждала съм хиляди новородени бебета и стотици аборти и не съм убедена, че има чак толкова голяма разлика.
- Да, ама има и основната е, че новороденото дете вече не е част от майка си, както го определя законът.
- Ха, законът - каза жената и прокара ръка през косата си. - Плюя аз на тоя закон. Вие имате ли представа какво означава за семейство с три или четири деца да се бори с още едно, особено ако е с някакъв недъг?
- Чакайте малко, да не би да ми казвате, че вие с брат си... сте умъртвявали новородени с увреждания?
- О, не и брат ми. Той беше като вас, добродетелен моралист. Да, признавам си го без срам: тези нарушения вече нямат давност. В повечето случаи близките сами се справяха, само понякога се налагаше да им помагам, защото не им достигаше смелост да го направят заради тая дивотия с „плода на твоята утроба“, но те ще отрекат, както и аз, пък и официално това е люлчина смърт. От друга страна, лекарят, подписал смъртните актове, в случая брат ми, беше безупречен човек и вече не е между живите.
- Нарушения? - възмути се Амая. - Наричате ги нарушения? Та това са убийства.
- Боже господи! - възкликна жената, имитирайки силно раздразнение, което изведнъж се превърна в абсолютно презрение. - Я не се занасяйте!
Амая внимателно я огледа. С розовата си блуза и гумените ботуши тази очарователна госпожа, посветила живота си на отглеждането на азалии и израждането на деца, беше социопат без угризения от никакъв род. Тя усети как вътре в нея гневът й нараства и заема пространството, отстъпено от недоумението. Изброи наум законовите причини да я арестуват, но осъзна, че Фина е права: нямаше начин да докажат престъпленията с изтекла давност, достатъчно беше само да ги отрече и дори най-посредственият адвокат щеше да я изкара невинна.
- Ще взема този документ - каза тя, пронизвайки я с поглед.
Жената сви рамене.
- Вземете каквото щете, обичам да сътруднича на полицията.
Без да чака домакинята, Амая излезе в градината и благодари на студения въздух, че й помогна да преодолее усещането за задушаване, което я бе обзело вътре в тази къща. Докато крачеше решително към изхода, Фина попита подигравателно зад гърба й:
- Не искате ли букет цветя, госпожо инспектор?
Амая се обърна да я погледне.
- Върви си сама! - каза тя, без да знае точно защо.
Усмивката замръзна на лицето на жената и тя потрепери, сякаш изведнъж бе полъхнал арктически студ. Опита пак да се усмихне, но устните й се повдигнаха като на куче и зъбите й блеснаха до венците, заличавайки всяка следа от отминала хубост.
Амая ускори крачка в такт със сърцето си, влезе в колата и подкара към края на селото; едва тогава забеляза, че още стиска между пръстите си и волана пожълтелия лист хартия.