Амая забеляза как жената кърши ръце в скута си, обзета от голямо безпокойство.
- Защо смятате, че са ви пращали тези „паметни знаци“?
- За да не забравям, че не бива да споменавам за групата.
- А майка ми продължи да ходи на сбирките, така ли?
- Сигурна съм, че да; не съм я виждала, разбира се, но фактът, че така и не ми продума, го доказва.
- Можете ли да направите списък на участниците?
- Не - отвърна кротко жената. - Няма да направя подобно нещо.
- Знаете ли дали продължават да се събират?
- Не.
- Можете ли да ми дадете адреса на мястото, където се събират?
- Вие не сте ме слушали. Ако ви го дам, нещо ужасно ще сполети семейството ми.
Амая проучи изражението й и стигна до извода, че тя наистина вярва в това.
- Добре, Елена, не се притеснявайте, много ми помогнахте - каза тя и се изправи, при което веднага усети облекчението й. - Само още едно нещо.
Жената отново се стегна в очакване на въпроса.
- Стигна ли се до предложение за човешко жертвоприношение във вашата група?
Жената се прекръсти.
- Моля ви, вървете си - каза тя и буквално я избута по тесния коридор. - Вървете си. -После отвори вратата и почти я изтласка навън.
Беше почти обед. Амая караше спокойно към дома на леля си, радвайки се на срамежливите слънчеви лъчи, които се процеждаха през облаците и допринасяха за приятната температура в колата.
- Амая си дойде - чу тя още на прага думите на сестра си.
Седна на стълбите, за да събуе ботушите си, и отиде по чорапи до Джеймс, който стоеше в средата на дневната. Беше подпрял Ибай на рамото си и го люлееше, сякаш танцуваха. Амая се доближи и целуна заспалото мъниче.
- Джеймс, ти си невероятен танцьор, така си отегчил сина си, че чак е заспал.
Той се засмя.
- Е, защото ни хвана в спокоен момент, но ние танцуваме и салса, и самба, дори танго.
Леля Енграси, която излизаше от кухнята с хляба в ръка, го подкрепи.
- Мога да се закълна, че твоите две момчета са се извъдили танцьори.
Амая изведнъж си спомни нещо и тръгна след леля си към кухнята.
- Лельо, спомняш ли си мъжа, който обработва градината на Хуанитаенеа? Естебан му беше името, нали?... Ти ми каза, че ще говориш с него и ще му кажеш, че може да продължи да я обработва.
- Вече говорих. Той се поуспокои.
- Е, да, но онзи ден, като ме видя, се спотаи в гъсталака и взе да ме дебне оттам. Почти го бях забравила, защото беше в деня, когато се върнах с температура, но истината е, че не изглеждаше никак благоразположен.
- Боя се, че в това отношение не може да се направи нищо, дъще, саможивец човек, трудно се общува с него. Преди не беше такъв, но животът тежко го удари. Жена му беше дълги години болна, с депресии, почти не излизаше от вкъщи. Един ден, като се върнал от работа, я заварил умряла. Май го била направила пред сина им, който по онова време трябва да е бил на единайсет-дванайсет години. Говореха, че момчето било силно привързано към майка си и това го съсипало. Пратиха го в някакъв колеж, в Швейцария, мисля. Бащата направи всичко по силите си, за да го изучи, и след като напусна селото, хлапакът повече не се е връщал. Отначало той често разказваше за него, че бил вундеркинд, че отишъл в Щатите, че бил изключително умен, но с времето престана да говори за сина си. Сега вече не продумва почти за нищо освен за реколтата от градината. Дори това избягва, ако може. Мисля, че и той страда от депресия като толкова много народ по тия земи.
Джеймс остави Ибай в люлката му и седнаха да обядват.
- Колко е приятно да ви видя всички на трапезата - каза Енграси, докато сядаха.
Амая се натъжи.
- Нали знаете каква ми е работата... Всъщност следобед отивам в Сан Себастиан.
Джеймс не скри разочарованието си.
- Ще се върнеш ли довечера?
- Ако открия това, което очаквам, може и да не се върна.
Той не каза нищо, но остана необичайно мълчалив през останалата част от обеда.
- В Сан Себастиан... - повтори замислено лелята.
- Ще се върна при първа възможност.
- След няколко дни се открива изложбата в „Гугенхайм“, надявам се тогава да можеш да дойдеш.
- Дотогава има още време - отвърна Амая.
- И този път ли ще те придружава съдията? - попита Джеймс, пронизвайки я с очи.
Лелята и Рос спряха да се хранят и я погледнаха.
- Не, Джеймс, този път няма да ме придружава, макар че може и да ми е от полза. Отивам да търся трупа на едно бебе в гробищата, със сигурност ще се наложи да искам заповед за ексхумация и всичко ще бъде страшно хубаво и приятно, така че един съдия идеално се вписва в плановете ми - отвърна тя саркастично.