Джеймс сведе поглед, разкаян, докато тя усещаше как нараства гневът й, съзнавайки, че това всъщност е защитен механизъм срещу неговите подозрения. Дали пък не бяха основателни? Телефонът й завибрира върху масата с неприятния шум на загиващо насекомо. Тя го вдигна, без да отделя очи от Джеймс.
- Саласар - отговори рязко.
Ако Ириарте бе доловил гнева й, изобщо не се издаде.
- Шефке, имаме стрелба в жилище, малка къща близо до Хилчаурди.
- Има ли убити, ранени?
- Не, една жена твърди, че е стреляла по натрапник.
Амая се приготви да възрази, че те могат чудесно да се оправят с това.
- Йонан смята, че е по-добре да дойдете, става дума за малко по-особен случай на домашно насилие.
Едноетажната къща се намираше в средата на запустяла градина. Някой бе изрязал до корен всички храсти и растения в нея, с което тя бе добила безутешния вид на бойно поле. Амая прекоси желязната ограда и спря да огледа двора и павираната пътека, където червенееха няколко капки кръв.
- Градинарството не им е стихията - обади се Ириарте.
- Чист хоризонт; няма място, където един неканен гост би могъл да се скрие. Параноично, но ефикасно - отбеляза Йонан.
Вратата им отвори русокоса жена с решителен вид.
- Влезте тук - каза тя и ги поведе към кухнята.
- Аз съм Ана Отаньо, а тази, която стреля, е сестра ми Нурия, но преди да говорите с нея, има някои неща, които мисля, че трябва да знаете.
- Добре, слушаме ви - каза Амая и направи знак на Йонан, който излезе от кухнята и тръгна към хола.
- Това е домът на родителите ни; ама почина, а айта е в старческия дом. Тук живее сестра ми, откакто се върна вкъщи, а мъжът, по когото е стреляла, е бившият й съпруг. Името му е Антонио Гаридо и срещу него има заповед за недоближаване. Не го харесахме още първия път, когато го доведе, но тя беше луда по него и след няколко месеца се ожениха; убеди я да идат да живеят в Мурсия, уж заради работата му Тя почна все по-рядко да ни се обажда, а когато разговаряхме, винаги звучеше странно. Лека-полека успя да ни ядоса и накрая скъсаха всякаква връзка със семейството. Две години не знаехме нищо за нея. През цялото това време онзи я държал вкъщи под ключ, окована като звяр в клетка, докато един ден успяла да се измъкне и да потърси помощ. Беше станала четиресет кила и куцаше заради едно счупване, което й причинил и трябвало сама да лекува, защото не я завел в болницата. Изсъхнала кожа, коса като кълчища, а по черепа - плешиви петна. Прекара четири месеца в болницата и като я изписаха, си я доведох тук. Страда от агорафобия, не може да иде по-далече от оградата на градината, но почна да се възстановява: очите й добиха блясък, а под вълнената шапка, която не сваля от главата си, пак й поникна коса като на бебе. Обаче преди месец онзи изрод излезе от затвора - някакъв съдия го пуснал в отпуск, и първото нещо, което направил, било да й се обади по телефона, за да й каже, че идва да я вземе.
Жената замълча и въздъхна.
- С часове звънях по телефона и блъсках по вратата; накрая разбихме един от задните прозорци и влязох. Търсих я из цялата къща, виках я - напразно. Знаех, че не може да излиза: едва успявах да я измъкна от вкъщи, за да я заведа на лекар, пък и вратата беше залостена отвътре. Претърсих отново къщата и знаете ли къде я открих? Свита на кълбо в пералнята. Още не мога да повярвам, стоеше там, подсмърчаше и сдържаше сълзите си. Когато я намерих, запищя като плъх и се напика. Повече от четири часа я убеждавах да излезе оттам. Изкъпах я, облякох я и я натиках насила в колата. И двете знаехме, че някой ден тоя мръсник ще дойде да я търси, но аз знаех и друго: че не мога да направя нищо повече за сестра си. Бях се зарекла, че ако срещна тоя нещастник, един от двама ни ще иде в затвора, Нурия обаче със сигурност щеше да иде в гроба, та в деня, когато я измъкнах от пералнята, знаех, че ако не предприема нещо, скоро ще погребвам сестра си. През целия път пищеше в колата: „Той ще ме убие, нищо не може да се направи, ще ме убие“. Затова най-напред я заведох в погребалната агенция, влязохме и й казах: „Хайде сега си избери ковчег, щом си решила да умираш, поне да си го харесаш сама“. Тя се втренчи в ковчезите и спря да плаче. „Не искам да умра“, каза. Пак я качих на колата и я закарах в гората. Държах я там да стреля, докато ни се свършиха мунициите. Отначало хленчеше и трепереше така, че не би уцелила и спален матрак от половин метър, но на другия ден отидохме отново, на следващия пак, на последващия също... Стреля по всякакъв вид гърнета, консервени кутии и бутилки. През последния месец сме отстреляли целия амбалаж от вкъщи. С всеки изминал ден Нурия стреляше все по-точно и по-добре; и поведението й започна да се променя. За пръв път през целия й живот я видях силна и казвам през целия й живот, защото Нурия открай време си беше като кукла на конци, крехка и немощна кукличка, която аха да политне към небесата. Колко я карах да дойде да живее у дома, но тя настояваше да остане тук и аз си помислих, че в края на краищата важното беше да се чувства добре. - От гърдите на жената се отрони дълбока въздишка. - А сега, ако искате, можете да говорите с Нурия.