Болката на тези души преряза детската й гръд.
- Нищо не мога да направя - изстена тя немощно.
Вятърът внезапно секна и над реката се възцари невероятна тишина. Сега се чу ритмично шляпане по водата.
Пляс, пляс, пляс...
Като бавно тихо ръкопляскане, идващо откъм реката.
Пляс, пляс, пляс...
Както, когато тичаше през локвите след дъжд.
Към първото шляпане се прибави второ.
Пляс, пляс, пляс, пляс, пляс...
После трето. Пляс, пляс, пляс... и още едно. Докато забарабани като силна градушка или като че ли реката закипя.
- Нищо не мога да направя - повтори тя, загубила ума и дума от страх.
- Почисти реката - отекна мощен глас.
- Реката.
- Реката.
- Реката - добавиха и други в хор.
Тя се заоглежда отчаяно, за да види чии са гласовете, викащи откъм водата. Сред облаците над Бастан се появи пролука, през нея се промъкна сребристото сияние на луната и освети жените, насядали по облите камъни край реката, които пляскаха с патешките си крака по повърхността, скубеха дългите си коси и повтаряха литанията, която бликаше свирепо от устите им с дебели червени устни и остри като игли зъби.
- Почисти реката.
- Почисти реката.
- Реката, реката, реката.
- Амая, Амая, събуди се. - Властният глас на акушерката я върна отново към действителността. - Хайде, Амая, вече си готова. Сега е твой ред.
Но Амая не чуваше, защото над гласа на акушерката продължаваше да ехти онзи зов.
- Не мога - извика тя.
Напразно, защото жените не слушаха, само натякваха.
- Почисти реката, почисти реката, измий обидата... И гласовете им преминаха в крясък, който се сля с излезлия от собственото й гърло при свирепата захапка на поредната контракция.
- Амая, трябваш ми тук - каза акушерката, - следващия път напъни силно. От теб ще зависи дали раждането ще продължи с две или с десет контракции. Ти решаваш - две или десет.
Амая кимна, надигна се, за да стисне железните ръкохватки, а Джеймс се премести зад нея и я подпря мълчаливо с изкривено лице, но с твърдо изражение.
- Браво, Амая - похвали я акушерката. - Готова ли си?
Тя кимна.
- Ето я следващата - каза жената, гледайки монитора. - Напъвай, скъпа.
Вложи цялата си душа в усилието, задържа дъх и напъна, докато усети, че нещо в нея се скъсва.
- Отмина. Добре, Амая, чудесно се справи, но трябва да дишаш и за теб, и за бебето. При следващата контракция дишай, ще свършиш повече работа, повярвай ми.
Тя кимна послушно, докато Джеймс попиваше капките пот по лицето й.
- Добре, ето я следващата. Хайде, Амая, да приключваме, помогни на бебето си, изкарай го най-сетне.
Две или десет, две или десет - повтаряше някой в главата й.
- Никакви десет - прошепна.
И докато се съсредоточаваше върху дишането, почна да напъва, да напъва и да напъва, докато усети как душата й се разлива и как някакво невероятно усещане за напускане обзема тялото й.
„Може би кръвта ми изтича“, помисли. Хрумна й също, че и така да е, й е все едно, защото да ти изтича кръвта, е сладостно и приятно. Никога не бе кървила по този начин, но агент Дюпри, който след изстрел в гърдите бил на косъм от смъртта, й бе разказал, че от куршума го заболяло ужасно, но изтичането на кръвта било сладостно и приятно, сякаш се превръщаш в олио и се разливаш. И колкото повече кървиш, толкова по-безразлично ти става.
Тогава чу плачът. Силен, мощен, истинска декларация за намерения.
- Боже, какво хубаво момченце! - възкликна медицинската сестра.
- И русичко като теб - добави акушерката.
Тя се обърна, за да потърси очите на Джеймс, и видя, че и той е не по-малко объркан от нея.
- Момченце ли казахте? - попита.
Гласът на акушерката долетя от другия край на залата.
- Да, момченце, три килограма и двеста грама, много хубаво бебе.
- Но... бяха ни казали, че е момиче - обясни Амая.
- Е, който ви го е казал, е сбъркал. Случва се понякога, макар че обикновено е обратното: момичета, които приличат на момчета заради положението на пъпната връв.
- Сигурна ли сте? - настоя Джеймс, който продължаваше да подкрепя Амая откъм гърба.
Амая усети топлата тежест на телцето, мърдащо силно в хавлиената кърпа, която акушерката току-що бе поставила върху нея.
Акушерката се усмихна:
- Момче, без никакво съмнение - каза тя, докато отгръщаше хавлията и показваше бебето в целия му ръст.
Амая беше смаяна.
Малкото личице на сина й се гърчеше в прекалени гримаси и се въртеше, като че ли търсеше нещо. После вдигна малкото си розово юмруче към устата, засмука го здраво, полуотвори клепачи и я погледна.
- Боже господи, момченце е, Джеймс - успя да промълви тя.