Вече бяха на вратата, когато жената ги настигна.
- „Ще те заведа в болницата“, това каза, „ще те заведа в болницата“, сигурна съм.
- „Ще те заведа“, а не „ще те пратя в болницата?
- Да, сигурна съм, че точно така ми каза.
23 юни 1980
Не можеше да спре сълзите. Конвулсиите на неудържимите ридания, задавеното хълцане и хлипане отдавна бяха отстъпило място на спокойствието, което тръбеше от стомаха му като зловеща пропаст, където бяха потънали отчаянието и първоначалният ужас.
Седнал в дневната на своята къща, къщата, която до този ден бе служила за дом, негов и на съпругата му, той държеше в обятията си новородената си дъщеричка и безутешно плачеше, сякаш някой бе отворил крана на сълзите някъде дълбоко в него, където никога не бе предполагал, че има такова голямо количество.
Доктор Мануел Идалго, блед и разстроен, седеше срещу него и поглеждаше ту бебето, което сега спеше в обятията на неговия приятел, ту сълзите, които се търкаляха по лицето му и капеха върху пелената, в която бе увито детето.
- Какво се е случило там вътре? - успя да промълви Хуан.
- Аз съм виновен, Хуан, бях ти казал, че е депримирана, че Росарио не е наред с нервите, но не направих достатъчно. Трябваше да настоявам да иде да роди в болницата, когато тя отказа, нали съм неин личен лекар.
- Ами сега, Мануел? Какво ще правиш сега?
- Не знам - отвърна посърнал лекарят.
Сестрата на доктор Идалго, която бе останала права и се бе подпряла на стената, се намеси.
- В интерес на истината ние не знаем какво точно се е случило.
Хуан трепна като ударен от ток.
- Как може да говориш така, Фина? Вие двамата също видяхте какво правеше Росарио, когато влязохме в стаята.
- Какво ти смяташ, че е правела... Аз видях само жена, която може би се опитваше да сложи възглавничка под главата на детето.
- Фина, възглавничката беше върху лицето му, не под главата.
- Може да е паднала, когато ти я блъсна.
Хуан поклати отрицателно глава, но не той, а Мануел проговори.
- Какво искаш да кажеш, Фина?
- Аз прегледах трупа, няма никакви признаци за насилие. Има вид на удушено, вярно, но може да се касае за люлчина смърт, много често се случва при новородени. И в повечето случаи настъпва в първите часове след раждането.
- Това не е люлчина смърт, Фина - отсече брат й.
- А вие какво искате? - повиши глас тя. - Да извикаме полицията? Да вдигнем шум и да ни пишат по вестниците? Да затворим в лудницата една добра майка, която страда, защото ти, мили братко, си сгрешил и не си започнал да лекуваш симптомите, които си забелязал? Ще го кажеш ли пред полицията? Ще кажеш ли, че ако я беше лекувал, това можеше да се избегне? Ще съсипеш не само това семейство, но и кариерата си, не ти ли идва наум?
Доктор Идалго затвори очи и като че ли потъна още по-дълбоко в дивана.
- Вярно ли е това? - попита Хуан. - Росарио е можела да бъде нормална с няколко хапчета, така ли?
- Не съм убеден, Хуан, но със сигурност можеше да бъде по-добре.
Хуан бе престанал да плаче.
- Какво ще правиш? - попита той.
Лекарят се изправи и тръгна към кухнята. Фина се бе оказала изключително полезна. Подготвеното за погребение телце лежеше на кухненската маса с пелена върху лицето. Той се приближи и си помисли колко много му прилича на тестото, което майка му оставяше да втаса.
Повдигна пелената и огледа личицето. Мъничко и неподвижно, с присъщия при задушаване синкаволилав цвят, който обаче не бе достатъчен, за да скрие червеното петно върху нослето - безпогрешен знак, че е било подложено на натиск.
Докторът отвори куфарчето си и хвърли върху масата кочана с бланки с етикет „Смъртни актове“. Сгъна внимателно първата страница и с грижливия си почерк написа „Синдром на внезапна смърт на кърмачето (люлчина смърт)“. И се подписа. Погледна пак лицето на мъртвото момиченце и едва успя да се обърне, за да повърне в мивката.
- Добър ден - каза тя на служителя на регистратурата. - Бих искала да говоря с доктор Сарасола? Ще му съобщите ли?
На лицето на мъжа се изписа едва незабележима изненада, преди да възвърне олимпийското си спокойствие и да отговори:
- Съжалявам. Не ми е известно да има доктор Сарасола в нашия здравен център.
Изненадата на Амая беше много по-видима.
- Как така? Доктор Сарасола. Отец Сарасола, от психиатрията.
Служителят поклати отрицателно глава.
Амая погледна объркано Йонан, извади значката си и я постави пред очите на мъжа с думите:
- Кажете му, че инспектор Саласар го търси.
Служителят взе телефона и набра някакъв номер, полагайки големи усилия да прикрие уплахата си от полицейската значка. Докато затваряше, на лицето му се изписа любезна усмивка.