- Не - отговори Амая.
- Тя няма да ви види, наблюдаваме я през огледални стъкла, подобни на тези, които използвате и вие в полицейските си участъци. Мисля си, че ако я видите, ще имате представа за сегашното й състояние и така ще сложите край на предположенията.
Доктор Сарасола се бе изправил и вече вървеше към вратата. Амая го последва, усещайки нарастващото смущение в себе си. Не искаше да я вижда, но той беше прав, трябваше да знае до каква степен напредъкът, за който говореше доктор Франц, е действителен, до каква степен може да бъде манипулирана.
Стаята до тази, в която бе настанена Росарио, наистина много приличаше на помещението за разпити в участъка. Амая последва доктор Сарасола и при влизането си поздрави видеотехника, който записваше през огледалата всичко случващо се в стаята. Росарио стоеше с гръб, с лице към прозореца без пердета; ярката светлина, навлизаща през него, леко размиваше профила й. Амая влезе след Сарасола и предпазливо надникна, приближавайки се към стъклото. Като повикана по име, като застигната от мълния, излязла от нея, Росарио се извърна към огледалото бавно като акула, подушила кръв, докато на лицето й се изписваше страховито задоволство, което Амая успя да зърне само за миг, тъй като инстинктивно се отдръпна от прозореца и се скри зад стената.
- Може да ме види - прошепна тя ужасена.
- Не, не може да ви види, нито да ви чуе, тази стая е напълно изолирана.
- Може да ме види - повтори Амая, - дръпнете завесите.
Сарасола я наблюдаваше с клинично око, а лицето му издаваше интереса, с който я изучаваше.
- Казах да пуснете завесите - нареди тя и извади пистолета си.
Сарасола пристъпи към стъклото и натисна бутона за автоматично спускане на щората.
Едва когато прозвуча последното щракване на завесата, Амая се отлепи достатъчно от стената, за да се увери, че наистина е спусната. Прибра оръжието си и излезе от стаята. Сарасола я последва, но преди това се обърна към техника и го запита.
- Записа ли всичко?
Амая вървеше побесняла по коридора, следвана от Сарасола.
- Вие знаехте какво ще се случи.
- Не, нямах представа - възрази той.
- Но знаехте, че ще се случи нещо, знаехте, че ще реагира - продължи Амая и леко се извърна, за да го погледне.
Той не отговори.
- Не биваше да го правите, не и без да ме попитате.
- Почакайте, моля ви, това, което стана, е важно, трябва да говоря с вас.
- Съжалявам, доктор Сарасола - отвърна тя, без да спира, - сега трябва да тръгвам, някой друг път.
Двамата стигнаха до регистратурата заедно с група от шестима лекари, пременени в бели престилки, които вървяха в любопитен ред и спряха уважително, като видяха свещеника. Сарасола им махна с ръка и се обърна към Амая:
- Какво щастливо съвпадение. Ето, госпожо инспектор, това е медицинският екип, лекуващ вашата майка, точно доктор Берасатеги е човекът, към когото...
- Някой друг път - прекъсна го остро Амая. Погледна към групата усмихнати лекари и продължи към асансьорите с думите „Извинете ме“.
Изчака вратите да се затворят, преди да каже:
- По дяволите, Йонан, мисля, че сбърках, като доведох майка си тук. В нито един момент не бях убедена напълно, но сега вече сериозно се съмнявам в решението да я преместим, и то не защото смятам, че няма да получи най-добрите грижи... Става дума за друго.
- Сарасола?
- Да, така мисля, отец Сарасола, в него има нещо, не знам какво е, обаче е толкова самонадеян... И въпреки всичко знам, че по някакъв начин е прав.
- Когато бях малък, се шушукаше, че в психиатричното отделение на болницата на „Опус Деи“ се прилага екзорсизъм, че щом някъде в страната или по света се появи подозрителен случай за обладаване от дявола, викали свещениците и те се заемали с разноските, с преместването и естествено, с „лечението“. - Йонан не се усмихваше, докато го казваше.
Тя също, когато отговори:
- Когато Сарасола ми предложи да я преместим тук, го попитах почти на шега дали ще й приложат екзорсизъм. - Тя спря замислена.
Йонан й отпусна няколко секунди, преди да запита:
- И той какво ви отговори?
- Че в случая на майка ми не било нужно, и не се шегуваше.
Антрето миришеше на восък и на полирпастата, използвана за лъскане на многобройните украшения от позлаен месинг, наредени от входния портал до старинния дървен асансьор с тапицирана седалка и седефени бутони, на който и двамата се възхитиха, докато го подминаваха на път за стълбището.
Апартаментът имаше главен и сервизен вход и след като почукаха и на двата, от втория се подаде около шейсетгодишен мъж и им се усмихна.