Амая отвори прикрепените файлове със снимките и пред нея се появи младо лице от
кавказки тип с правилни черти. Програмата бе отстранила шапката, брадата и очилата, но полученият празен поглед не носеше никаква информация. Щракна на снимката с „паяка“ и се изуми от видяното. Там и без обработка се виждаше лице с шапка, очила и брада, а в средата на челото - черно око с дълги мигли, които експертът бе нарекъл „паяк“, за да се застрахова. В продължение на няколко секунди тя внимателно проучваше изображението, после препрати съобщението на Йонан и на Ириарте.
Писмата от директора на „Санта Мария де лас Ниевес“ бяха точно това, което очакваше: оплаквания, които тръгваха от молби и стигаха до сълзлив хленч за любимата му клиника, но в двете последни бе добавил и неоснователни обвинения срещу Сарасола от рода на: „Този човек крие нещо, не му е чиста работата, все още нямам доказателства“. Нямаше ги, разбира се. От друга страна, прикрепяше и докладите на други лекари (от клиниката), както и няколко статии от престижни медицински списания, които потвърждаваха убеждението му, че пациентката му не би могла да изглежда в нормално състояние без терапия. Амая ги прегледа отгоре-отгоре, признавайки си, че медицинските термини я изтощават. Провери колко е часът, затвори компютъра и се запита дали Джеймс я чака, както бе обещал. Усмихна се, докато изкачваше стълбите: Джеймс винаги спазваше обещанията си.
За пръв път от много дни се събуди с радост, когато Джеймс постави Ибай до нея. През следващите минути целуваше главицата и ръцете на бебето, докато то се разбуждаше със сладка усмивка, която разтапяше сърцето й така, както никога преди не си го бе представяла. Поемайки малките му ръчички между своите, тя си помисли за Ириарте и за начина, по който бе казал „ръчичка“, и в съзнанието й веднага изникна образът на малкия череп с още отворени фонтанели и гробовете с майру около Хуанитаенеа. „Значи и вие сте от ония.“ „Мъртвите правят каквото могат.“
Джеймс влезе с шишето с биберон за Ибай и чаша кафе за нея. Когато отвори капаците на прозорците, се втренчи в нея.
- Амая, какво ти се е случило?
Тя си спомни за наранената си скула и като докосна лицето си, усети остра болка. Стана от леглото и се изправи пред огледалото. Не изглеждаше много подуто, но от скулата до ухото изпъкваше мораво-синкаво петно, което през следващите дни щеше да преминава през различните нюанси на кафявото, черното и жълтото. Покри го с лек пласт грим, но от това само я защипа най-ужасно. Накрая се предаде, докато в главата й звучеше гласът на Сабалса, който казваше, че Бенят Салдуа не ходи на училище, когато е със синини по лицето.
- Добре, тогава и аз няма да ида днес на училище - заяви тя на образа си в огледалото.
Останалата част от сутринта прекара в телефонни обаждания, които предизвикаха у нея усещането, че не е стигнала доникъде. От съпруга на Нурия нямаше и следа. Една патрулка държаха пред къщата, друга - пред църквата, и нови осквернявания не бяха последвали, но какво от това? Тартало вече бе привлякъл напълно вниманието й, а целият този театър приличаше на фойерверки само с тази цел; сега, след като вече я бе заинтересувал, нямаше смисъл да продължава в същия дух.
Макар да бе проверила пощата си предишната вечер, отново я отвори и поговори с Ечайде и Ириарте за резултатите от снимката.
Ириарте смяташе за очевидно, че или лещата, или записът са повредени, можело дори да е истински паяк, пропълзял в обектива на камерата пред „Санта Мария де лас Ниевес“, и точно това да се вижда. А според Йонан не бивало да се изключва и възможността да е точно това, което изглежда - око, външно украшение, добавено от посетителя, за да допълни образа, който е искал да покаже; в края на краищата Тартало беше циклоп. На всички записи от няколко седмици бяха успели да зърнат само горната част на главата му, но последния ден бе вдигнал лице към камерата и го бе задържал така достатъчно дълго, за да го видят.
- Не ми се вярва да е случайно - каза Ечайде.
И на нея не й се вярваше.
- Към обед очакваме да дойдат резултатите, които установяват с по-голяма точност датата на прозводство на медицинските инструменти, а до момента болничните регистри на лица с ампутирани крайници или протези не хвърлят никаква светлина, макар че имаме още много материал за преглеждане...
Преди да затвори, Йонан й съобщи:
- А, шефке, пристигна още едно от ония съобщения. Препращам ви го.
Още не бе затворила джиесема, когато го видя да се появява във входящата й кутия. Кратко и настойчиво като предишните. „Дамата очаква вашия дар.“ Отдолу вдясно се мъдреше печатът с ламията. Изведнъж усети как я обзема ярост от тази противна игра. Закри лицето си с ръце и ги задържа върху него, като че ли така би изтръгнала от себе си погнусата. Успя само да обели кожата на скулата си и да се вбеси още повече. Позвъни пак на Йонан.