- При Хасон Медина се наблюдава дълбока рана на десния показалец, толкова дълбока, че нокътят липсва, а кожата е разкъсана до живо месо. Директорът на затвора ми позволи да прегледам личните вещи на Медина. Още са при него, жената не ги иска и никой не ги е потърсил. Доколкото забелязах, Медина е бил доста простоват. Нито книги, нито снимки, нито по-съществени предмети, няколко стари броя от булевардно списание и един спортен вестник. Хигиенните му навици не са били особено развити: не е имал четка за зъби. Поисках да видя килията му и на пръв поглед нямаше нищо интересно. През тези месеци оттам са минали други затворници, но някакво предчувствие ме накара да напръскам стената с луминол и тя светна като коледна елха. Госпожо инспектор, в нощта преди процеса Хасон Медина си е порязал пръста, за да напише със собствената си кръв върху стената на килията си същото, което е написал и затворникът от Логроньо, и точно като своя предшественик след това посяга на живота си; с тази разлика, че Медина не го е извършил в затвора по една-единствена причина: трябвало е да ви връчи ето това - заключи той, сочейки плика.
Амая го взе и без да го погледне, го плъзна в джоба си, преди да напусне бара. Докато вървеше по улиците към дома си, усещаше неприятното му присъствие, лепнато за хълбока й като топла лапа. Извади телефона си и набра номера на младши инспектор Ечайде.
- Добър ден, шефке - отговори той.
- Добър вечер, Йонан, извинявай, че те безпокоя вкъщи...
- Какво ви трябва?
- Виж какво можеш да откриеш за митологичното същество Тартало, както и всичко свързано с думата, изписана с две „т“ по средата, {-а-г-М-а-1-о.
- Лесна работа, за утре ще го имате. Нещо друго?
- Не, няма друго. Много благодаря, Йонан.
- Няма защо, госпожо. До утре.
Като затвори телефона, видя колко е закъсняла: още преди петнайсет минути трябваше да е нахранила Ибай. Хукна притеснена по улиците към вкъщи, заобикаляйки редките минувачи, дръзнали да излязат навън в този памплонски студ, и докато тичаше, мислеше за неизменната точност на Ибай в часовете за кърмене, за почти съвършения начин, по който се събуждаше и почваше да настоява да бъде нахранен в минутата, в която изтичаха четирите часа от последното кърмене. Зърна дома си по средата на улицата и както тичаше, извади ключовете от джоба на пухенката си, заби ключа със замах, като шпага, в ключалката и отвори вратата. Дрезгавият плач на бебето достигна до нея от горния етаж като вълна на отчаяние. Изкачи стълбите през две стъпала, без дори да се е съблякла, докато в съзнанието й се блъскаха безумни картини на ревящото бебе, оставено самичко в люлката, а Джеймс още спи или го гледа безпомощно, неспособен да го успокои.
Само че Джеймс не спеше. Когато влезе в кухнята, видя, че е вдигнал Ибай на ръце, люлее го на рамото си и му тананика успокоително.
- За бога, Джеймс, още ли не си му дал шишето? - викна тя, давайки си сметка за противоречивото си поведение.
- Здрасти, Амая, опитах - отвърна мъжът й и кимна към масата, където наистина стоеше шишето с мляко, - но не иска и да чуе - добави той с тъжна усмивка.
- Сигурен ли си, че си го приготвил както трябва? - каза тя и разклати критично сместа в шишето.
- Да, Амая - отвърна търпеливо мъжът й, без да престава да люлее детето. - Петдесет вода и две равни лъжички прах.
Амая съблече якето си и го хвърли на един стол.
- Дай ми го - нареди.
- По-полека, Амая - каза Джеймс, опитвайки се да я успокои, - малкият е добре, малко е раздразнен, но нищо повече, непрекъснато го нося и плаче съвсем отскоро.
Тя почти изтръгна детето от ръцете му и тръгна към дневната, където седна на едно кресло, докато плачът на бебето все повече се усилваше.
- Какво значи според теб отскоро? - беснееше тя. - Половин час? Или един? Ако му беше дал шишето по-рано, нямаше да се разстрои така.
Джеймс престана да се усмихва.
- Не повече от десет минути, Амая. Като видях, че не си идваш, избързах и му приготвих шишето, преди да стане време. Не му хареса, нормално, предпочита да суче, изкуственото мляко му се струва странно. Убеден съм, че ако беше закъсняла още малко, щеше да го изпие.
- Не съм закъсняла по мое желание - избухна тя, - бях на работа.
Джеймс смаяно я погледна.
- Че кой казва обратното?
Детето не преставаше да плаче, въртеше глава наляво и надясно, търсейки гърдата, настървено от близостта й. Амая усети силното, почти болезнено засмукване и плачът внезапно секна, оставяйки във въздуха почти оглушителен вакуум от децибели.
Амая затвори притеснено очи. Тя беше виновна. Беше се заплеснала, бе пропуснала часа по невнимание, а синът й е плачел от глад. С трепереща ръка погали нежния мъх по малката му главица. Една сълза се търкулна по бузата й и капна върху лицето на сина й, който вече се беше успокоил, сучеше, нехаейки за нейната тревога, и вече притваряше сънено очи.