Изпита облекчение още щом стъпи в парка и шумът от натовареното движение остана зад гърба й, а свежият дъх на мокра трева замени изпаренията от колите. Несъзнателно забави ход и тръгна по една от каменните пътеки, пресичащи съвършената зеленина. Пое дълбоко въздух и го изпусна много бавно. Ама че сутрин, помисли, Хасон Медина идеално се вписваше в профила на обвиняем, който се самоубива в затвора. Изнасилил и убил дъщерята на собствената си съпруга, той бе стоял изолиран в очакване на процеса и със сигурност силно се е притеснявал от перспективата да се приобщи към останалите затворници след произнасянето на присъдата. Спомняше си го на разпитите преди девет месеца, по време на разследването на случая „Басахаун“, как трепереше и се гънеше като червей, докато описваше жестокостите си, облян в сълзи.
Това бяха два различни случая, но лейтенант Падуа от Жандармерията я бе поканил да участва заради нескопосания опит на Медина да наподоби, по описанията във вестниците, действията на серийния убиец, когото тя преследваше. Преди девет месеца, точно когато забременя. Много неща се бяха променили оттогава.
- Нали, миличка? - прошепна тя, поглаждайки корема си.
Силна контракция я принуди да спре. Подпряна на чадъра и приведена напред, тя изтърпя усещането за остър шиш, който се забива в долната част на корема й; болката се стрелна по вътрешната страна на бедрата, предизвика крампа и Амая изпъшка не толкова от болката, колкото от изненадата, че е толкова силна. Вълната се оттегли така внезапно, както бе дошла.
Значи това било. Хиляди пъти се бе питала какво ще изпита, когато почне да ражда, ще съумее ли да различи първите признаци, или ще бъде от ония жени, които постъпват в болницата едва когато главата на детето вече се е показала или пък раждат в таксито.
- Момиченцето на мама! - заговори тя нежно. - Има още цяла седмица, сигурна ли си, че вече искаш да излезеш?
Болката беше изчезнала, сякаш никога не бе идвала. Амая усети прилив на огромна радост и вълнение пред неизбежната поява на детето. Усмихна се щастливо и се огледа, сякаш искаше да сподели с някого радостта си, но паркът пустееше влажен и свеж, а изумрудената му зеленина, която на ярката светлина, процедила се между надвисналите над Памплона слоевете облаци, изглеждаше още по-искряща и красива, напомняйки й чувството за откритие, което винаги я обземаше в Бастан и се оказа неочакван дар в Памплона. Закрачи отново по пътеката, пренесла се сега в приказната гора, при златистите очи на владетеля на онези селения. Само преди девет месеца бе водила разследване там, в своето родно място, мястото, от което винаги бе мечтала да се махне и където се върна, за да залови един убиец и където зачена дъщеря си.
Увереността на растящата в утробата й дъщеричка бе дарила живота й с балсама на безгрижието и ведрото спокойствие, каквито винаги си бе представяла, а в този момент само това можеше да й помогне да преодолее ужасяващите събития, които й бе отредено да преживее и които няколко месеца по-рано насмалко не я бяха погубили. Завръщането в Елисондо, задълбаването в собственото минало и преди всичко смъртта на Виктор бяха преобърнали света й, както и света на цялото й семейство. Единствено леля Енграси бе останала непоклатима, хвърляше си картите, играеше всеки следобед покер със старите си приятелки и се усмихваше така, както се усмихват хората, обърнали гръб на всичко. Флора набързо се бе преселила в Сараус, под предлог че всеки ден трябва да снима сладкарските предавания за Националната телевизия, отстъпвайки най-неочаквано ръководството на „Пекарници Саласар“ на Рос, която за изумление на Флора и потвърждавайки убедеността на Амая, се бе проявила като чудесен управител, макар и леко притеснена в началото. Амая й бе предложила помощта си и през последните месеци прекарваха почти всяка събота и неделя в Елисондо, въпреки че отдавна бе установила, че Рос вече не се нуждае от нейната подкрепа. Въпреки това продължаваше да ходи там, да обядва с тях, да преспива у леля си, вкъщи. От мига, в който малкото й момиченце започна да расте в корема й, откакто се осмели да даде име на страха си и да го сподели с Джеймс, а вероятно и заради съдържанието на дивидито, което пазеше заедно с пистолета си в сейфа в спалнята, тя вече знаеше, знаеше, че има сигурност, усещане за дом, за произход, за родно място, които в продължение на години бе смятала загубени завинаги.