- Е, Инмакулада, ще ми дадете ли номера, или ще ми трябва съдебна заповед? О, не, чакайте, вече имам заповед от един съдия.
Секретарката не каза нищо, но дори по телефона можа да си я представи как стиска устни и притваря очи с монахинската свенливост, присъща на страхливите жени като нея. Продиктува й телефона само веднъж и затвори, без да се сбогува.
Амая погледна смаяно апарата. „Виж я ти божата кравичка!“, си помисли. Набра номера наизуст и зачака.
Съдия Маркина веднага вдигна.
- Предполагах, че сте вие, Саласар, както виждам, секретарката ми ви е предала съобщението.
- Извинете, че ви безпокоя извън службата, господин съдия, но тъкмо излизам от аутопсията на Лусия Агире. Има улики, които според мен са достатъчни за започване на разследване. Докладът на съдебния лекар е неоспорим, разполагаме и с нова улика.
- Говорите за повторно отваряне на случая? - колебаеше се съдията.
Амая се застави да бъде благоразумна.
- Не се опитвам да ви казвам как да си вършите работата, но следите водят по-скоро до нова насока на разследване, без да се пренебрегва предишната. И съдебният лекар, и ние не се съмняваме изобщо, че убиецът е Киралте, но...
- Добре - прекъсна я съдията и като че ли се замисли за няколко секунди; тонът му показваше, че е събудила интереса му - Елате да ми обясните лично. И не забравяйте да донесете доклада на съдебния лекар.
Амая погледна часовника си и попита.
- Днес следобед ще бъдете ли в кабинета си?
- Не, извън града съм, но довечера в девет ще вечерям в „Родеро“, минете оттам и ще поговорим.
Амая затвори телефона и погледна часовника си. До девет часа щеше да получи доклада на съдебния лекар, но щеше да се наложи Джеймс да тръгне по-рано сам с Ибай, ако искаха да стигнат в Елисондо в подходящ за бебето час. Тя щеше да се присъедини към тях след срещата със съдията. Въздъхна, докато сядаше в колата с мисълта, че ако побърза, ще успее да пристигне навреме, за да накърми сина си в три часа.
Ибай хленчеше на пресекулки, ту плачеше, ту пухтеше, ту подвикваше, показвайки недоволството си, но хем протестираше, хем яростно смучеше от шишето, което Джеймс се опитваше да държи в устата му, както го бе прегърнал. Като я видя, й се усмихна тъжно.
- Така я караме от двайсет минути и едва успях да го накарам да изпие двайсет милилитра, но полека-лека напредваме.
- Ела при ама, майтия - каза тя и разтвори ръце, за да поеме детето от Джеймс. - Липсвах ли ти, сърчице мое? - целуна тя личицето на бебето и се усмихна, когато усети как Ибай засмуква брадичката й. - О, миличък, съжалявам, ама закъсня, но вече е тук.
Седна на един фотьойл, взе детето в прегръдките си и му посвети изцяло следващия половин час. Уталожил първоначалното настървение, Ибай лежеше спокойно отпуснат, а Амая милваше главичката му, обхождаше с върха на показалеца си дребните и съвършени черти на сина си, гледаше захласнато в тия толкова бистри и блестящи очички, които на свой ред изучаваха лицето пред себе си с усърдието и възхитата, присъщи на най-дръзките любовници.
Когато приключи с кърменето, Амая го занесе в стаята, която Кларис бе подготвила за него, смени му пелените, признавайки с неохота, че мебелите са удобни и функционални, макар че бебето продължаваше да спи при тях в спалнята, после го подържа на ръце, тананикайки му тихичко, докато малкият заспа.
- Не е хубаво да свиква да го приспиваме така - прошепна Джеймс зад гърба й. - По-добре
да го слагаме в люлката му, за да се успокои и сам да заспи.
- Цял живот ще има възможност за това - почти му се сопна тя. После помисли и смекчи тона: - Остави ме да го поглезя, Джеймс, прав си, знам, но той толкова много ми липсва... дано и аз не му липсвам толкова много.
- Не, разбира се, не говори глупости - отвърна мъжът й, докато вземаше детето от ръцете й и го слагаше да легне. Покри го до кръста с едно одеялце и отново погледна жена си. - Ти липсваш и на мен, Амая.
Очите им се срещнаха и за две секунди бе готова да се хвърли в обятията му за онази прегръдка, която с времето се бе превърнала в безспорен белег на техния съюз, на грижата им един към друг. Прегръдка, в която винаги намираше убежище и разбиране. Но това беше само за две секунди. Обзе я отчаяние. Беше уморена, гладна, идваше от аутопсия... За бога! Тя тичаше напред-назад из целия град и едва имаше време да зърне сина си, а Джеймс се сещаше само да каже, че му липсвала! А тя какво да каже? Не помнеше откога не бе имал и пет минути за себе си. Намрази го за тази негова поза на жертвен агнец с насълзени очи. Не, това не помагаше, не помагаше изобщо. Излезе от стаята, чувствайки се едновременно ядосана и несправедлива. Джеймс беше душица, добър баща и най-разбраният съпруг, който една жена можеше да си представи, но беше мъж и дори след милион светлинни години нямаше да разбере как се чувства тя и това я изваждаше от кожата й.