- Кое ви е смешно?
- О, нищо - извини се тя и отново се усмихна. - Няма нищо... спомних си нещо, което... Няма значение.
Той я изучаваше с любопитство.
- Никога не ви бях виждал да се усмихвате.
- Моля? - откликна тя, леко смутена от забележката му.
Той продължаваше да я гледа, сега отново сериозен. Амая издържа погледа му още няколко секунди и накрая сведе очи към доклада с кафяви корици. Прочисти гърло.
- Е? - вдигна поглед тя, възвърнала самообладанието си.
Съдията кимна в знак на съгласие.
- Мисля, че може би има нещо... Ще ви дам разрешението си. Пипайте внимателно и не вдигайте много шум, имам предвид пресата. На теория това са приключени случаи и не бива да причиняваме ненужно страдание на близките на жертвите. Информирайте ме за хода на разследването. И искайте каквото ви е нужно - добави той отново загледан в очите й.
Амая не се поддаде на смущението.
- Добре, ще действам полека, с екипа ми се занимаваме с друго разследване, така че до няколко дни едва ли ще мога да ви докладвам някакви новини.
- Когато можете - каза подканващо съдията.
Тя започна да събира разтворените върху масата доклади. Съдията протегна ръка и леко докосна пръстите й за миг.
- Ще приемете ли поне още едно кафе...
Амая се поколеба.
- Да, предстои ми да шофирам и ще ми дойде добре.
Той вдигна ръка, за да поръча кафетата, а тя се разбърза с прибирането на документите.
- Мислех, че живеете в стария град.
„Много добре сте осведомен, Ваша Светлост“, помисли си тя, докато сервитьорът поднасяше кафетата.
- Така е, но се налага да се преместя в Бастан заради въпросното разследване.
- Вие сте оттам, нали?
- Да - отвърна тя.
- Казаха ми, че местната кухня била много добра, можете ли да ми препоръчате някой ресторант?
Четири-пет имена на различни заведения веднага изникнаха в съзнанието й.
- Не мога да ви помогна, честно казано, рядко ходя там, - излъга тя, - а когато отида, отсядам при роднините си.
Той се усмихна недоверчиво, повдигайки едната си вежда. Амая използва момента, за да си допие набързо кафето и да напъха папките в чантата си.
- А сега, ако ме извините, господин съдия, трябва да вървя - каза тя и отмести стола.
Маркина се изправи.
- Къде е колата ви?
- О, съвсем наблизо, паркирах пред входа.
- Почакайте - каза той и взе палтото си, - ще ви изпратя.
- Не е нужно.
- Настоявам.
Забави се една минута, докато сервитьорът му връщаше картата, и пое палтото на Амая, за да й помогне да го облече.
- Благодаря - каза тя и го дръпна от ръцете му, - не го обличам, когато шофирам, не ми е приятно.
От думите й не стана много ясно дали има предвид шофирането с дебели дрехи, или прекаленото внимание на съдията.
Лицето на Маркина леко помръкна, докато тя вървеше към вратата. Отвори я и я задържа, докато той се изравни с нея. Навън температурата се бе понижила с няколко градуса и влагата се концентрираше върху гъстата растителност на парка, с което оставяше впечатлението за мъгла, присъщо само за тази част на града, а оранжевото сияние на уличните фенери хвърляше размити от водата кръгове.
Двамата излязоха от колонадата и пресякоха улицата, пълна с паркирани коли, където обаче в този час почти нямаше движение. Амая отключи колата от разстояние и се обърна към съдията.
- Благодаря, господин съдия, ще ви държа в течение - така тя със служебен тон.
Но той направи крачка напред и й отвори вратата.
Тя въздъхна, въоръжавайки се с търпение.
- Благодаря.
Хвърли вътре палтото и бързо седна в автомобила. Не беше глупачка, от няколко часа наблюдаваше Маркина и беше решена да предотврати всичките му аванси.
- Лека нощ, господин съдия - каза, посягайки да затвори, като едновременно с това палеше двигателя.
- Саласар... - прошепна той, - ...Амая.