„О, о“, прозвуча глас в главата й. Вдигна поглед и срещна очите му, в които гореше пламък между молба и сласт.
Маркина протегна ръка и с опакото на дланта си погали падналия на рамото й кичур коса. Усети ясно как тя се стегна и уплашено дръпна ръка.
- Инспектор Саласар - каза сухо тя.
- Какво казахте, моля? - попита смутено той.
- Така трябва да ме наричате: инспектор Саласар, началник Саласар или просто Саласар.
Той кимна и на Амая й се видя, че се изчервява. Светлината беше недостатъчна.
- Лека нощ, съдия Маркина. - Затвори вратата на колата и излезе на заден на шосето. -Ама че глупак! - процеди и видя в огледалото за обратно виждане, че съдията още стои като закован на същото място.
Не беше разумно да предизвиква враждебността му и от сърце се надяваше, че предупреждението й ще ограничи общуването им до рамките на служебните отношения, без да накърнява мъжкото самочувствие на Негова Светлост. В погледа му имаше нещо жалостиво, като на агне пред заколение, което бе забелязвала у други мъже и което винаги водеше до проблеми, а проблемите можеха да затруднят разследването й повече от обичайното. Надяваше се да не се е почувствал обиден. Ясно беше, че е положил известни усилия за осъществяване на срещата, и беше убедена, че хубавец като него не е свикнал да му отказват.
- Е, винаги има първи път - изрече на глас.
Предположи, че усърдните служителки начело с услужливата и самоотвержена Инмакулада Еранс щяха много бързо да насочат вниманието му към друга особа от женски пол.
Погледна се набързо в огледалото за обратно виждане.
- Майко мила, все пак много си го бива в интерес на истината! - засмя се тя, после несъзнателно пипна косата си на мястото, където я бе докоснал, и се усмихна. Пусна радиото, докато завиваше по шосето към Бастан, и затананика песента, която бе чувала само по радиото.
Великолепната гора на Бастан е непрогледно черна нощем и усещането, което предизвиква, е сравнимо само с нощта в открито море при пълен мрак, без звезди. Бледото сияние на едва прозиращата между облаците луна не помагаше особено и само мощните фарове разкъсваха тъмата, като при всеки завой хвърляха сноп светлина към гъсталака, разпрострял се от двете страни на шосето като бездънен студен океан. Амая намали скоростта: ако колата излетеше на някой завой, никой нямаше да може да я види откъм пътя. Вековната черна паст на гората щеше да я погълне. Дори денем би било трудно да откриеш сред гъстата растителност черен джип като нейния. Студена тръпка я полази по гърба.
- Толкова обичана и толкова страшна - прошепна тя.
На минаване покрай хотел „Бастан“ хвърли поглед към паркинга, осветяван едва-едва от четирите външни лампи и от бледата светлина от прозорците на кафенето, което въпреки късния час беше доста посетено. В паметта й несъзнателно изникна образът на Фермин, насочил служебния си пистолет първо към Флора, а после към главата си; сцената с проснатия на земята Монтес, когото инспектор Ириарте бе обездвижил, докато сълзите му се смесваха с прахта на паркинга. Думите на комисаря отекнаха в главата й: „Не се опитвам да повлияя на решението ви, само ви информирам“.
Навлезе в градската част на Елисондо, мина по улица „Сантяго“, зави наляво, за да се спусне към моста, и чу лекото трополене на гумите по паважа. Като прекоси моста „Муниартеа“, свърна вляво и паркира колата пред дома на леля си, където бе живяла от деветгодишна, докато напусна Елисондо. Потърси ключа сред другите на ключодържателя си и отвори вратата. Къщата я посрещна топла и трепетна, изпълнена с енергията на нейната обитателка и с неизменната кантилена от телевизора като фон.
- Здравей, Амая - поздрави я лелята, седнала в дневната пред камината.
Амая усети прилив на обич, като я видя с дългите й бели коси, прибрани в кок на тила, който й придаваше вид на романтична героиня от английски роман, и изискано изправения гръб, сякаш се готвеше да пие чай с кралицата.
- Не ставай, лельо - помоли я тя, докато приближаваше и се навеждаше да я целуне. - Как си, красавице?
Енграси се засмя.
- О, да, сигурно съм самата красота с този пеньоар - отвърна лелята, подръпвайки плюшения си ревер.
- За мен винаги ще бъдеш най-красивата.
- На леля момичето... - прегърна я Енграси.
Амая се огледа наоколо, както правеше винаги, когато се завърнеше вкъщи, със съзнанието, че този неин жест съдържа не само констатация, но и признание. Сякаш казваше: „Вече съм тук, върнах се“. Причината не й беше много ясна, но вече не се и питаше защо тук се чувства така, просто се наслаждаваше на усещането.
- А момченцето ми как е?