Шумът от улицата зад него намаля и заглъхна съвсем, мекото тупкане на собствените МУ стъпки беше единственият звук, който чуваше.
И тогава от мрака пред него долетя друг звук. Седнал до стената, някакъв човек свиреше на флейта. Един от безбройното племе на уличните музиканти, разбира се, но защо ли беше избрал именно това кътче тук? По това време на нощта сигурно полицията. Внезапно размишленията на Хеймър секнаха, когато той осъзна потресен, че човекът пред него е без крака. Чифт патерици стояха подпрени до стената край него. Едва сега Хеймър видя, че човекът свиреше не на флейта, а на някакъв непознат инструмент, чиито звуци бяха по-високи и по-ясни от тези на флейтата.
Човекът продължи да свири. Не обърна внимание на приближаващия Хеймър. Беше отметнал назад глава върху раменете си, сякаш окрилен от радостта на собствената си музика, и нотите се лееха ясно и радостно, извисявайки се все по-нагоре и по-нагоре.
Странна беше и мелодията — по-точно казано, това въобще не беше мелодия, а един-единствен мотив, нещо подобно на бавните обрати на цигулките в „Риенци“ но повтарян безкрай; този мотив преминаваше от една гама в друга, от една хармония в друга, но всеки път се извисяваше и с всеки такт достигаше все по-голяма и по-безгранична свобода.
Хеймър никога не беше чувал подобно нещо. Имаше нещо непознато, нещо вдъхновяващо в тази музика — и окрилящо. Той се вкопчи като обезумял с двете си ръце в някаква издадена част на стената до себе си. Съзнаваше само едно — че трябва да се задържи, на всяка цена трябва да се задържи.
В един момент осъзна, че музиката е спряла. Безногият човек се присегна за патериците си. А той самият, Сайлъс Хеймър, се беше вкопчил като лунатик в каменния фриз просто, защото му бе хрумнала някаква абсурдна мисъл — при това съвършено абсурдна! — че се вдига от земята, че музиката го повдига нагоре.
Той се разсмя. Каква безумна идея само! Естествено краката му нито за миг не се бяха отлепили от земята, но каква странна халюцинация! Бързото потропване на дървото по паважа му подсказа, че недъгавият се отдалечава. Загледа се след него, докато фигурата на човека не потъна в мрака. Особен човек!
Продължи по пътя си по-бавно; не можеше да заличи от ума си спомена за онова непознато, невероятно усещане, когато земята бе хлътнала под краката му…
И тогава, по някакъв вътрешен подтик, той се обърна и бързо тръгна в посоката, която другият бе поел. Едва ли оня беше стигнал далеч — скоро ще го настигне.
Щом съгледа обезобразената фигура да се клатушка нататък, той извика:
— Ей! Само за минутка.
Човекът спря и остана неподвижен, докато Хеймър не се изправи пред него. Точно над главата му грееше лампа и осветяваше всяка негова черта. Сайлъс Хеймър задържа дъх в неволна изненада. Човекът притежаваше най-красивата глава, която беше виждал през живота си. Можеше да бъде на всякаква възраст; със сигурност не беше момче, и все пак младеж беше най-вероятната характеристика — младост и сила в страстна мощ!
Кой знае защо, Хеймър неочаквано се затрудни да започне разговор.
— Вижте — поде неловко той. — Искам да зная какво беше онова нещо, което свирехте преди малко?
Човекът се усмихна. С усмивката му светът като че ли внезапно затрептя в радостни вълни.
— Беше една старинна мелодия, много стара. На много години, на много векове.
Говореше с чистота и отчетливост на произношението, като придаваше на всяка сричка една и съща гласова стойност. Очевидно не беше англичанин и все пак Хеймър се чудеше каква ли е националността му.
— Не сте англичанин, нали? Откъде сте?
И отново широката радостна усмивка.
— Отвъд морето, сър. Идвам от едно време, от много, много отдавна.
— Сигурно сте преживели ужасна злополука. Скоро ли беше?
— Преди известно време, сър.
— Зла участ — да загубите и двата крака.
— Така стана добре — каза съвършено спокойно мъжът. После извърна по особено тържествен начин очи към своя събеседник. — Те бяха порочни.
Хеймър пусна един шилинг в ръката му и си тръгна. Беше озадачен и кой знае защо развълнуван. „Бяха порочни!“ Странно казано! Очевидно ставаше дума за операция от някаква болест, но колко особено бе прозвучало!
Хеймър се върна вкъщи замислен. Напразно се опитваше да отпъди случката от ума си. Докато лежеше в леглото с първото познато чувство за дрямка, което се прокрадваше у него, чу часовника от съседната стая да бие един. Удари отчетливо веднъж и след това настъпи тишина — тишина, нарушавана от далечен познат звук. Разпозна го постепенно. Хеймър усети как сърцето му заби по-бързо. Беше човекът от паважа, който свиреше някъде недалеч.