Звуците се носеха жизнерадостно, бавните извивки с веселия си призив, същия призрачен малък мотив. „Има нещо загадъчно — измърмори Хеймър, — нещо загадъчно. Сякаш има крила“
Мотивът звучеше все по-ясно и по-ясно, все по-силно и по-силно — всяка вълна се издигаше над предишната и го поемаше върху себе си. Този път той не оказа съпротивление, остави се така. Нагоре, нагоре. Вълните на звука го издигаха все по-високо и по-високо. Възторжени и волни, те го понесоха напред.
Все по-високо и по-високо. В един момент преминаха границите на човешките звуци, но продължиха да се издигат нагоре и по-нагоре. Ще стигнат ли заветната цел, пределното съвършенство на висотата?
Нагоре.
Нещо го задърпа — задърпа го надолу. Нещо голямо, тежко и настойчиво. Теглеше го безмилостно. Теглеше го назад и надолу.
Той лежеше на кревата и се взираше в прозореца насреща. После, дишайки тежко и мъчително, той протегна ръка. Движението му се стори учудващо обременително. Мекото легло го гнетеше, гнетяха го и тежките завеси на прозореца, които преграждаха пътя на светлината и въздуха. Таванът сякаш го притискаше надолу. Усети как се задушава и дави. Раздвижи се леко под завивките и бремето на неговото тяло му се стори най-тягостно от всичко.
— Искам да се посъветвам, Селдън.
Селдън бутна стола си на инч от масата. Чудеше се каква беше целта на тази интимна вечеря. От зимата почти не беше виждал Хеймър и затова тази вечер нещо му подсказваше, че у приятеля му има някаква неопределима промяна.
— Отнася се за следното — започна милионерът. Страхувам се за себе си.
Селдън се усмихна и го погледна над масата.
— Изглеждаш в цветущо здраве.
— Не става дума за това. — За момент Хеймър замълча, после тихо добави: — Страхувам се, че полудявам.
Специалистът по нервни болести изведнъж го загледа с определен интерес. Наля си бавно чаша червено вино, после тихо каза, вперил настойчиво поглед в мъжа насреща.
— Какво те кара да мислиш така?
— Случи ми се нещо. Нещо необяснимо, невероятно. Не може да е вярно, затова сигурно полудявам.
— Почакай, почакай — каза Селдън, — разкажи ми всичко.
— Аз не вярвам в свръхестественото — започна Хеймър. — Никога не съм вярвал. Но това. Е, по-добре да ти разкажа всичко от самото начало. Започна миналата зима в една вечер, след като бях на вечеря у вас.
И после накратко и сбито той разказа за събитията по пътя му към дома и за това, което последва.
— Това беше само началото. Не мога да ти го обясня точно — това чувство, имам предвид, — но беше прекрасно! Различно от всичко, което някога съм чувствал или сънувал. Е, оттогава е все така. Не всяка нощ, само понякога. Музиката, чувството, че се издигам, възнасящият се полет, а след това ужасното теглене, дърпането към земята и последвалата болка, истинска физическа болка на съвземането. Все едно че се спускаш от висока планина — нали познаваш болката в ушите? Е, това е същото, но по-силно — заедно с него се появява и страшното усещане на теглото все едно, че си забит за земята, задушен.
Той спря и настъпи мълчание.
— Вече и прислугата смята, че съм луд. Не мога да понасям нито тавана, нито стените. Наредил съм да ми подредят едно местенце на последния етаж на къщата, открито към небето — без мебели, без килими, без нищо, което да ме задушава. Но дори и тогава къщите наоколо пак са толкова неприятни. Ще ми се да намеря някаква открита местност, където човек да може да диша. — Той погледна Селдън. — Е, какво ще кажеш? Можеш ли да го обясниш?
— Хм — започна Селдън. — Много обяснения има. Бил си хипнотизиран или сам си се хипнотизирал. Нервите ти не са в ред. А може да е само някакъв сън.
Хеймър разтърси глава.
— Нито едно от тези обяснения не става.
— Има и други — каза бавно Селдън, — но те не са обичайни.
— А ти готов ли си да ги допуснеш?
— В общи линии, да! Има много неща, които не можем да разберем просто, защото не е възможно да им се намери нормално обяснение. Все още ни предстои да откриваме доста неща и аз самият съм склонен да вярвам на всичко.
— И какво ме съветваш да правя? — попита Хеймър, след като помълчаха.
Селдън енергично се наведе напред.
— Едно от следните неща. Избягай от Лондон, потърси твоята „открита местност“. Сънищата могат да престанат.
— Не мога да го направя — отвърна бързо Хеймър. Стигнал съм дотам, че не мога без тях. Не искам да ме напуснат.
— Аха! Допусках го. Има и друг начин — да намериш това лице, инвалида. Сега ти му приписваш всякакви свръхестествени качества. Поговори с него. Разбий магията.