— Канали, чудно.
На другата сутрин Сайлъс Хеймър излезе от къщата с твърда и решителна походка. Беше си обещал да послуша съвета на Селдън и да намери безногия човек. Но вътре в себе си бе убеден, че търсенето му ще бъде напразно и че човекът е изчезнал окончателно, сякаш земята го е погълнала.
Мрачните здания от двете страни на улицата закриваха слънцето и тя тънеше в мрак и тайнственост. Само на едно място, до средата на отсечката, в стената имаше някаква дупка и през нея се прецеждаше лъч златиста светлина, която озаряваше някаква фигура, седнала на земята. Фигура — ами да, беше същият човек!
Тръбният инструмент беше опрян на стената до патериците му, а мъжът покриваше паветата на улицата с рисунки с цветен тебешир. Две бяха завършени — горски сцени с приказна хубост и нежност, разлюлени дървета и пъргав поток, които изглеждаха като живи.
Хеймър отново се усъмни. Нима този мъж беше само уличен музикант, художник на паважа? Или нещо повече?
Ненадейно милионерът загуби самоконтрол и извика свирепо и гневно:
— Кой си ти? Кой си ти, за бога?
Очите на мъжа усмихнато срещнаха неговите.
— Защо не отговориш? Говори, човече, говори! После забеляза, че мъжът рисува невероятно бързо върху гола каменна плоча. Хеймър проследи с поглед движенията му. Няколко енергични щриха и гигантските дървета придобиха форма. После — седнал на голям камък мъж, засвирил с тръбен инструмент. Мъж с неизразимо красиво лице — и кози крака.
Ръката на инвалида направи рязко движение. Мъжът седеше все така на камъка, но сега козите крака ги нямаше. И отново очите срещнаха погледа на Хеймър.
— Бяха порочни — каза той.
Хеймър го гледаше онемял, удивен. Защото лицето пред него беше лицето от картината, но неизразимо и невероятно красиво. Пречистено от всичко, освен от някакъв дълбок и изящен възторг от живота.
Хеймър се обърна и почти побягна по уличката към ярката светлина на слънцето, непрестанно повтаряйки на себе си: „Невъзможно е, невъзможно. Аз съм луд сънувам!“ Но лицето продължаваше да го преследва — лицето на Пан.
Навлезе в парка и седна на някакъв градински стол. Беше час, когато наоколо нямаше никого. Няколко болногледачки с пациентите си седяха под сянката на дърветата, а тук и там по зелените пространства пъстрееха полегналите фигури на мъже като островчета в морето.
За Хеймър думите „нещастен сиромах“ бяха синоним на мизерия. Но кой знае защо, изведнъж в този ден той им завидя.
Те му се сториха единствено свободни сред всички създания на света. Земята под тях, небето над тях, светът, в който бродеха те не бяха нито приковани към него, нито оковани във вериги за него.
Като светкавица мина през ума му, че онова, което го обвързваше тъй безмилостно, бяха именно нещата, които той боготвореше и ценеше над всичко друго — парите и богатството! Беше ги смятал за най-могъщото нещо на земята, а сега, обвит в златната им сила, той съзря истината в своите думи. Именно парите му го бяха държали в плен.
Но това ли беше? Точно това ли беше? Да не би да имаше някаква по-дълбока и по-ясно изразена истина, която той не бе прозрял? Наистина ли бяха парите, или любовта му към парите? Беше свързан с окови към собствените си деяния: не самото богатство, а любовта към богатството беше веригата.
Сега той ясно осъзна двете сили, които го разпъваха: топлата мощна вълна на материализма, която го обгръщаше и заобикаляше, а от друга страна — ясния повелителен зов; в себе си той го наричаше Зова на Крилата.
И докато едната воюваше с всички сили, другата презираше войната и не склоняваше да влезе в битка. Само зовеше — зовеше безспир. Чуваше я толкова ясно, като че ли му мълвеше с думи.
„Не можеш да ми поставяш условия — сякаш му казваше. — Защото аз съм над всичко останало. Ако се подчиниш на моя зов, ще трябва да се откажеш от всичко друго и да прережеш силите, които те владеят. Защото само Свободните ще тръгнат натам, където ги водя аз.“
— Не мога — закрещя Хеймър. — Не мога.
Неколцина минувачи се обърнаха да изгледат едрия мъж, който седеше и говореше на себе си.
Значи от него се искаше саможертва, да жертва онова, което му беше най-скъпо, което беше част от самия него.
Част от него — той си спомни за мъжа без крака.
— Какво ви води тук, в името на Фортуна? — попита Бороу.
И наистина мисията в бедняшките източни квартали беше необичайна за Хеймър.
— Слушал съм не една проповед — отвърна милионерът, — във всичките се обяснява как трябва да постъпват хората с пари. Дойдох просто да ви съобщя следното: вие можете да имате парите.
— Много хубаво от ваша страна — отговори Бороу с известна изненада в гласа. — Някой голям абонамент, а?