Трима мъже били пометени от провисналите нокти преди още някой да се е обърнал. Бог да се смили над душите им и да им даде покой, ако изобщо някакъв покой е останал във Вселената. Това били Донован, Герера и Ангстрьом. Докато другите трима пропадали, Паркър се понесъл главоломно към лодката, преминавайки безкрайните на вид зеленикави камъни и Йохансен се кълне, че мъжът бил погълнат в ъгъла на една от постройките, който изобщо не трябвало да е на това място. Ъгълът бил остър, но изглеждал сякаш е тъп. И така само Брайдън и Йохансен достигнали лодката и започнали отчаяно да гребат към „Зорки“ докато титаничното чудовище се влачело надолу по хлъзгавите камъни, но се поколебало когато приближило и нагазило в морските води.
Въпреки, че всички моряци били напуснали кораба, за да слязат на сушата, налягането на парата все още не било спаднало напълно и отнело само няколко секунди и няколко трескави прехода между руля и машините, за да се задейства „Зорки“. Бавно сред онази изкривена ужасна картина, корабът се понесъл по смъртоносните води, докато на брега на гробищния град, принадлежащ на нечий чужд свят, исполинското Същество се лигавело и ломотело като Полифем, проклинащ отдалечаващия се кораб на Одисей.
Следа това, като събрал повече смелост от събратята си положени в гробниците, Ктхулу се вмъкнал в морето и започнал да преследва кораба, като вложил цялата си космическа мощ и загребвал водата с мощни удари, от които се издигали високи вълни. Брайдън хвърлил един поглед назад и това му било достатъчно да изгуби ума си. Той почнал да се смее високо и пронизително и смехът продължил да го спохожда от време на време чак до момента, когато се простил с живота си една нощ в каютата, докато в същото време Йохансен бродел наоколо в делириум.
Но Йохансен още не мислел да се отказва. Като знаел, че Съществото спокойно би могло да се справи със „Зорки“ дори при пълно налягане на парата, той се решил на отчаяна мярка — подал пълна тяга на двигателите, а после мълниеносно достигнал палубата, където завъртял руля и обърнал кораба. Злокобните води около кораба се завихрили и разпенили и докато тягата на парата се покачвала все повече и повече, смелият норвежец насочил „Зорки“ срещу пихтиестия преследвач, който се подавал над мръсната пяна като кърма на демонски галеон. Ужасното главоного с гърчещи се пипала вече било съвсем близо до бушприта на яхтата, но Йохансен поддържал курса непоколебимо. Последвал взрив, сякаш избухнал плондер, посипала се гнусна пихтиеста материя като от някаква дяволска риба-балон и се разнесла воня като от хиляди разтворени гробове, а звукът, който придружавал всичко това, просто не можел да бъде описан. За момент корабът бил обгърнат от парлив заслепяващ облак, а после зад борда останала само една вряща отровна маса, където — свети Боже в небесата! — разпръснатите пихтиести останки на безименното космическо изчадие започвали да се събират и придобиват неясните очертания на оригиналната си форма. Междувременно обаче „Зорки“ набирал все повече скорост, заради високата тяга на парата и оставял грозната сцена все по далеч назад.
Това беше всичко. По нататък Йохансен беше записал размишленията си за идола, открит в каютата, както и някои неща относно набавянето на храна за него и обезумелия му разтърсван от смях спътник. Повече не се опитал да управлява кораба, понеже след схватката нещо в душата му се пречупило. После ги връхлетяла бурята от 2 април, когато започнало и неговото собствено умопомрачение. От този период му останало усещането за спектрални водовъртежи през течните бездни на безкрайността, за главозамайващи пътешествия през спираловидни вселени върху опашката на комета и за истерични лутания между най-дълбоките бездни и луната и обратно в бездната, всичко това на фона на гръмогласния хор на изродени стари противни богове и на зеленикави демони от преизподнята, носещи се на прилепските си крила.