Зовът на кукувицата

Робърт Галбрейт Зовът на кукувицата Корморан Страйк #1

На реалния Дийби —

с голяма благодарност

Защо на тоя свят дойде сред преспи бели, а не когато будят ни кукувичи трели, или когато гроздът сок налива и кръг прощален ятото извива, и птиците, поели пак на път, за лятото скърбят.

Защо умря, дете, сред агънца заблели, а не когато капят вън ябълки презрели и зъзнат пак щурците из полята, в стърнищата с посърнала позлата, и вятърът сиротен с рог тръби и пак за тях скърби.

Кристина Г. Росети

Пролог

Is demum miser est, cuius nobilitas miserias nobilitat.

Жалък е онзи, чиято знатност прославя низостите му.

Луций Акций, „Телеф“

Шумът на улицата звучеше като бръмчене на мухи. Фотографи се бяха струпали зад огражденията, охранявани от полицаи; дългоносите им камери бяха в готовност, дъхът им се виеше в струйки пара. Сняг се сипеше непрестанно по шапките и раменете им; пръсти в ръкавици забърсваха обективите. От време на време се чуваше избухването на безразборно щракане, когато наблюдаващите решаваха да запълнят времето си със снимане на бялата брезентова палатка насред пътя, на входа към високата жилищна сграда с червена тухлена фасада зад нея и на балкона на последния етаж, откъдето бе паднало тялото.

Зад скупчените папараци бяха паркирани бели микробуси с огромни сателитни чинии на покривите, бъбреха журналисти — някои на чужди езици, — кръжаха тонтехници със слушалки на главите. В паузите между записите репортерите потропваха с крака и топлеха ръце с чаши горещо кафе, донесени от претъпканото бистро наблизо. За да си уплътнят чакането, оператори с вълнени шапки на главите снимаха гърбовете на фотографите, балкона, палатката, скриваща трупа, после сменяха позицията си за по-широк план, за да обхванат хаоса, експлодирал в иначе тихата заснежена улица в Мейфеър с редиците лъскави черни врати в средата на входните веранди от бял камък, заобиколени с храсти, подрязани в причудливи форми. Входът към номер осемнайсет беше ограден с полицейска лента. Вътре във фоайето се мяркаха полицейски служители, някои от тях експерти по снемане на улики в бели дрехи.

Телевизионните станции бяха получили новината преди няколко часа. Спрени от полицаите граждани се бяха струпали в двата края на улицата; някои бяха дошли специално да позяпат, други бяха минувачи на път за работа. Мнозина бяха вдигнали мобилни телефони, за да направят снимки, преди да си продължат по пътя. Един младеж, явно не наясно кой е фаталният балкон, снимаше всичките подред, макар средният да бе запълнен от три високи разлистени растения, между които нямаше място да се провре човек.

Група момичета бяха донесли цветя и бяха снимани как ги предават на полицаите, а те, още неопределили място за тях, притеснено ги трупаха отзад в полицейския ван със съзнанието, че обективите следят всяко тяхно движение.

Кореспондентите, изпратени от двайсет и четири часовите новинарски канали, поддържаха непрекъснат коментар и градяха предположения върху малкото сензационни факти, които им бяха известни.

— … от своя пентхаус около два часа тази нощ. Полицията е била известена от дежурния охранител в сградата…

— … още няма признаци, че се канят да преместят трупа, което кара някои да допускат…

— … не е известно дали е била сама при падането си…

— … в сградата влязоха полицейски екипи, които ще направят щателен обиск.

Студена светлина изпълваше вътрешността на палатката. Двама мъже бяха приклекнали до тялото, готови най-сетне да го приберат в чувала. Главата й бе прокървила малко в снега. Лицето беше наранено и подуто, едното око представляваше само цепка, а от другото сребрееше помътнялото бяло между подпухналите клепачи. Когато бюстието й, обсипано с пайети, просветнеше, се създаваше притеснителното впечатление за движение — сякаш тя отново диша или напряга мускули, готова да се надигне. Отгоре по покрива на палатката снегът се сипеше с мек звук, сякаш потропваха връхчета на пръсти.

— Къде е проклетата линейка?

Раздразнението на детектив Рори Карвър растеше. Беше шкембест мъж, лицето му имаше цвета на цвекло, по ризата му, под мишниците, личаха, както обикновено, кръгове от пот, а и ограниченият запас от търпението му се беше изчерпал преди часове. Прекарал беше тук почти толкова време, колкото и трупът; краката му вече бяха дотолкова премръзнали, че не ги чувстваше, главата му се маеше от глад.