— Не е минало чак толкова дълго време от смъртта й.
— Три месеца — изтъкна Алисън и разтърси своя „Дейли Експрес“. — Бива ли го изобщо този човек?
Робин бе забелязала презрителното изражение на Алисън, когато оглеждаше окаяното състояние на офиса, безспорната му запуснатост, малката приемна, а и току-що бе зърнала онлайн безукорната, луксозна като дворец кантора, в която работеше другата жена. Отговорът й бе продиктуван по-скоро от самоуважение, отколкото от желание да защити Страйк.
— О, да — отвърна, без да й мигне окото. — Той е от най-добрите.
После отвори розов плик, изрисуван с котета, с маниера на жена, която всекидневно се занимава с неотложни дела, далеч по-сложни и интригуващи, отколкото Алисън би могла да си представи.
Междувременно Страйк и Бристоу стояха лице в лице във вътрешния кабинет, единият бесен, другият търсещ начин да обърне позицията си на сто и осемдесет градуса, без да жертва достойнството си.
— Само едно искам, Страйк — заяви Бристоу с пресипнал глас и силно зачервено слабо лице. — И то е правосъдие.
Все едно бе ударил божествен камертон; думата отекна в занемарения офис и събуди беззвучна, но вибрираща струна в гърдите на Страйк. Бристоу неволно беше докоснал мястото на дълбоко пазената у Страйк пътеводна светлинка, когато всичко останало бе разбито на пух и прах. Вярно, отчаяно се нуждаеше от пари, но Бристоу му бе дал друга, по-възвишена причина да обърне гръб на скрупулите си.
— Добре. Разбирам. Искрено го казвам, Джон, разбирам те. Седни отново. Ако все още искаш помощта ми, готов съм да ти я предоставя.
Бристоу го стрелна с пламтящ поглед. В кабинета бе настанала пълна тишина, нарушавана само от далечните гласове на работниците долу.
— Искаш ли твоята… съпруга ти е, така ли… да влезе?
— Не — отвърна Бристоу, все още напрегнат и с ръка на бравата. — Алисън не одобрява, че се заемам с това. Всъщност не разбирам защо настоя да ме придружи. Вероятно се е надявала, че ще ми откажеш.
— Седни, моля те. Нека го обсъдим както трябва.
Бристоу се поколеба, после отново се върна на стола.
Неспособен да се съпротивлява повече, Страйк си взе шоколадова бисквита и я натика цялата в устата си; извади неизползван бележник от чекмеджето на бюрото си, отвори го, затърси писалка и успя да преглътне бисквитата за времето, докато Бристоу се настаняваше на мястото си.
— Може ли да го взема? — предложи той, като посочи към плика, който Бристоу все още стискаше.
Адвокатът му го подаде, сякаш все още се колебаеше дали може да го повери на Страйк. Страйк, който не искаше да преглежда съдържанието му пред Бристоу, го остави настрани и го потупа леко, което трябваше да покаже, че той вече е ценен компонент от разследването, после приготви писалката си.
— Джон, ако ми преразкажеш накратко събитията от деня, в който почина сестра ти, ще ми е от голяма полза.
Методичен и щателен по природа, Страйк бе обучен да води разследването съвестно и взискателно. Първо да даде възможност на свидетеля да разкаже историята посвоему — непрекъсваният поток на повествованието често разкриваше подробности и очевидни несъответствия, които впоследствие се оказваха безценни доказателствени факти. След като бъдеха обрани плодовете на първоначалните впечатления и спомени, настъпваше моментът данните да се подредят в строг и прецизен ред: хора, места, собственост…
— О! — промълви Бристоу, несигурен откъде да подхване след бурния си изблик. — Ами не знам точно… да видим…
— Кога я видя за последен път? — подсказа му Страйк.
— Ами трябва да беше… да, сутринта, преди да умре. Ние… всъщност се поскарахме, но слава богу после се помирихме.
— По кое време беше това?
— Рано. Преди девет, бях тръгнал към службата. Може би в девет без петнайсет.
— За какво се скарахте?
— За приятеля й, Еван Дъфийлд. Тъкмо се бяха събрали отново. Бяхме обсъдили преди това окончателното й скъсване с него на семеен съвет, почувствахме огромно задоволство. Той беше ужасна личност, наркоман и заклет егоманиак, възможно най-лошото влияние върху Лула. Може и да й се налагах малко със съветите си… сега го разбирам. Бях единайсет години по-голям от Лула. Чувствах се задължен да я закрилям. Нищо чудно на моменти да съм бил донякъде властен. Тя все ми казваше, че не разбирам.