— Няма да следиш никого, Робин. Съмнявам се, че и Матю би се зарадвал от това.
Странно, помисли си Робин, докато седеше по халат на леглото си с телефон, притиснат към ухото, как Страйк бе запомнил името на годеника й, без въобще да го беше срещал. Според нейния опит мъжете обикновено не си правеха труда да регистрират такава информация. Матю често забравяше имената на хората, дори това на новородената си племенница, но Робин предположи, че Страйк е трениран да помни такива подробности.
— Не ми е нужно разрешение от Матю — каза тя. — Във всеки случай няма да е опасно. Нали не мислиш, че Ърсула Мей е убила някого?
— Не, но не искам някой да научи, че се интересувам от движенията й. Това може да изнерви убиеца, а не искам още някой да бъде хвърлен отвисоко.
Робин чуваше как сърцето й бие под тънката материя на халата. Знаеше, че той не би й казал кой според него е убиецът; дори малко се страхуваше да узнае въпреки факта, че почти за нищо друго не можеше да мисли.
Тя беше тази, която позвъни на Страйк. Бяха минали часове, откакто получи съобщение от него, че е бил принуден да отиде с полицаите в Скотланд Ярд и че я моли да заключи офиса, като си тръгне в пет часа. Робин се беше разтревожила.
— Ами обади му се тогава, след като притеснението ще те държи будна — предложил бе Матю с леко загатнато сопване и с индикация, че той, като незапознат с подробностите, твърдо е на страната на полицията.
— Чуй, искам да направиш нещо за мен — каза й Страйк. — Обади се на Джон Бристоу още рано сутринта и му кажи за Рошел.
— Добре — отвърна Робин, спряла поглед на големия плюшен слон, който Матю й бе подарил за първия им Свети Валентин заедно преди осем години. Самият Матю гледаше новините в дневната. — А ти какво ще правиш?
— Ще отскоча до студиото „Пайнуд“ да разменя няколко думи с Фреди Бестигуи.
— Как? — учуди се Робин. — Няма да те допуснат при него.
— Ще ме допуснат — отвърна Страйк.
След като Робин затвори, известно време Страйк седя неподвижен в тъмния офис. Мисълта за недосмляната храна от „Макдоналдс“ в стомаха на подпухналия труп на Рошел не му бе попречила на връщане от Скотланд Ярд да излапа два бургера „Биг Мак“, голяма кутия с пържени картофки и един сладолед „Макфлъри“. Звуците на разбунтуваните му черва се смесваха с тези от музиката, долитаща от „12 Бар Кафе“, които Страйк почти не забелязваше напоследък. Възприемаше басите като собствения си пулс.
Разхвърляният апартамент на Киара Портър с момичешката му атмосфера, разтворената й стенеща уста, дългите бели крака, обхванали кръста му, принадлежаха към минал живот. Всичките му мисли сега бяха ангажирани от грозната и тантуреста Рошел Онифаде. Спомни си я облечена в същите онези дрехи, с които я бяха извадили от реката, как говори бързо по телефона си едва пет минути, след като се бе разделила с него.
Сигурен беше, че знае какво се е случило. Рошел се е обадила на убиеца да му каже, че току-що е обядвала с частен детектив; по искрящия й розов телефон е уговорена среща; същата вечер след хапване и пийване са тръгнали в тъмното към реката. Помисли си за моста Хамърсмит, намиращ се в района, където тя твърдеше, че бил новият й апартамент, и боядисан в тревистозелено и златно: прочуто място за самоубийци с ниските му перила и бързо течащата Темза отдолу. Тя не можеше да плува. Вечер е, двама любовници се боричкат на шега, минава кола, писък и плясък. Дали някой би видял?
Не и ако убиецът е имал железни нерви и щедра доза късмет; а това бе убиец, вече демонстрирал, че притежава първото и че безразсъдно разчита на второто. Защитата в съда без съмнение щеше да пледира за частична невменяемост поради суетната дързост, превръщаща преследваната от Страйк фигура в нещо невиждано от него до този момент; той предполагаше, че може би наистина е налице патология, лудост, спадаща към някаква категория, но физиологията не го занимаваше много в случая. Също като Джон Бристоу той искаше правосъдие.
В мрака на офиса мислите му внезапно и ненавременно се върнаха назад във времето — към смъртта, изживяна най-лично от него; онази, за която Луси погрешно подозираше, че обсебва работата на Страйк и се отразява във всичките му случаи; убийството, което бе разцепило неговия и на Луси живот на две епохи — преди и след смъртта на майка им. Луси смяташе, че той е избягал в армията заради смъртта на Леда, че е бил тласнат в тази посока от убедеността си във вината на втория им баща; че всеки труп, който вижда в професионалния си живот, вероятно му връща спомена за майка им; че всеки срещнат убиец е като ехо на втория им баща; че в разследването на смъртта на други хора е въвличан в един безкраен акт на лично отмъщаване.