Ала Страйк бе изпитал влечение към работата, която вършеше сега, дълго преди последната игла да проникне в тялото на Леда, дълго преди да е разбрал, че майка му (и всяко друго човешко същество) е смъртна и че убийствата са нещо повече от загадка за разрешаване. Тъкмо Луси беше тази, която никога не забравяше, която живееше сред рояк от спомени, подобни на мухи в ковчег, която при всяка насилствена смърт изживяваше наново противоречивите чувства, породени от майчината й ранна кончина.
Тази вечер обаче той правеше тъкмо онова, което Луси смяташе, че му е навик: припомняше си Леда и я свързваше със случая. „Леда Страйк, супергрупарка.“ Така я наричаха под най-известната от всичките й снимки и единствената, на която родителите му бяха заедно. На нея тя ясно изпъкваше — в черно и бяло — със сърцевидното си лице, лъскавата си тъмна коса и очи на мармозетка; на същата снимка, заедно с търговец на картини и плейбой аристократ (единият умрял от собствената си ръка, а вторият от СПИН) и с Карла Астолфи, втората съпруга на баща му, беше и самият той — Джони Рокъби, едновременно мъжествен и женствен, с коса, дълга почти колкото на Леда. На снимката имаше чаши за мартини и цигари, от устата на модела излизаше дим, но майка му беше най-стилна.
Всички освен Страйк приемаха смъртта на Леда като тъжен, но неизненадващ резултат от безразсъдния живот отвъд нормите на обществото. Дори онези, които я бяха познавали най-отблизо и най-дълго, веднага повярваха, че тя сама си бе инжектирала свръхдозата, открита в тялото й. Почти по единодушно мнение майка му бе вървяла твърде близо до грозните страни на живота и бе естествено да се очаква, че един ден ще се прекатури отвъд ръба и ще срещне смъртта на легло с мръсни чаршафи.
Защо го бе направила, никой не можеше да обясни, нито дори чичо Тед (мълчалив и съкрушен, облегнат на кухненската мивка) или леля Джоун (със зачервени очи, но гневна, прегърнала деветнайсетгодишната Луси, плачеща на рамото на Джоун). Свръхдоза бе нещо, което се връзваше с начина на живот на Леда; със случайните апартаменти, музикантите, дивите купони; с мръсотията и нищетата, белязали последната й връзка и дом; с постоянното присъствие на наркотици в близост до нея; с неразумния й стремеж към всевъзможни източници на възбуда. Единствен Страйк бе задал въпроса дали някой знае майка му да е прибегнала до спринцовките; само той бе разграничил слабостта й към канабиса и това внезапно пристрастяване към хероина; само той имаше въпроси без отговор и виждаше подозрителни обстоятелства. Ала тогава бе едва двайсетгодишен студент и никой не бе пожелал да го чуе.
След делото и заключението Страйк си събра багажа и остави всичко зад гърба си: краткотрайния шум в пресата, отчаяното разочарование на леля Джоун от края на оксфордската му кариера, Шарлот, наскърбена и вбесена от изчезването му и вече приела друг в леглото си, крясъците и сцените на Луси. С подкрепата единствено на чичо Тед той потъна в армията и преоткри там живота, на който бе научен от Леда: постоянно местене с изтръгване на корените, разчитане единствено на себе си и несекващо привличане от новото.
Ала тази вечер той нямаше как да не вижда майка си като духовна сестра на красивото и депресирано момиче, разбило тялото си на замръзналата улица, и на грозната бездомна аутсайдерка, лежаща в ледената морга. Леда, Лула и Рошел не бяха жени като Луси или леля му Джоун; не бяха взели всички възможни мерки срещу насилието и случайността; не бяха се обрекли на живот с ипотеки и благотворителна работа, стабилни съпрузи и грижливо измити деца, отглеждани от тях; ето защо смъртта им не се класифицираше като „трагична“ по същия начин като смъртта на порядъчните, уседнали домакини.
Колко лесно бе да се махне с ръка за някого, който сам е допринесъл за гибелта си, да бъде приета тя със свиване на рамене, защото е била неизбежен резултат от хаотичния му живот.
Почти всички веществени улики от убийството на Лула вече бяха унищожени, изпотъпкани с крака или покрити от бързо падащия сняг. Най-убедителната следа, с която Страйк разполагаше, бе неясният черно-бял запис на двамата мъже, бягащи надалеч от мястото: следа, проверена съвсем бегло и отхвърлена от полицаите, които бяха убедени, че никой не би могъл да влезе в сградата, че Ландри е извършила самоубийство и че кадрите от охранителната камера показват само двама души, които се шляят из квартала с намерение за кражба.