— Значи имаш добър материал за натиск върху бракоразводния адвокат на съпругата си.
Бестигуи се ухили гадничко зад завесата от тютюнев дим.
— Още никой от тях не е наясно, че знам. Изчаквам удобен момент да им го съобщя.
Ала Бестигуи сякаш внезапно си спомни, че сега Танзи може да разполага с още по-могъщо оръжие в бракоразводната им битка. Усмивката напусна лицето му и го остави с гримаса на огорчение.
— И едно последно нещо — каза Страйк. — В нощта на смъртта на Лула, след като прибра жена си от фоайето и я върна горе, чу ли нещо извън апартамента?
— Нали цялата ти теза се гради на факта, че при затворени прозорци в моя апартамент не се чува нищо? — тросна се Бестигуи.
— Не говоря за улицата извън апартамента, а за стълбището пред входната врата. Танзи сигурно е вдигала прекалено много шум, за да се чуе нещо, но след като двамата сте се озовали в антрето си, може би сте останали там, за да я успокоиш. Не чу ли нещо от другата страна на вратата? Или Танзи пищеше много силно?
— Вдигаше много шум — отвърна Бестигуи. — Нищо не чух.
— Съвсем нищо?
— Нищо подозрително. Само Уилсън претича покрай вратата.
— Уилсън?
— Да.
— Кога беше това?
— По времето, за което говориш. Когато се прибрахме в апартамента.
— Веднага след като затвори вратата?
— Да.
— Но Уилсън вече е бил изтичал нагоре, когато сте били във фоайето, нали?
— Да.
Бръчките по челото и около устата на Бестигуи се вдълбаха по-силно.
— Значи, когато сте се качили в апартамента си на първия етаж, Уилсън вече трябва да е бил извън полезрението и обсега на слуха ви.
— Да…
— Но си чул стъпки отвън веднага след затварянето на вратата?
— Чух… да… стъпки. Тичаше се по стълбите.
— А можа ли да различиш дали е един човек, или са двама?
Бестигуи се намръщи с разфокусиран поглед, вперен отвъд детектива, към коварното минало.
— Беше… един. Затова помислих, че е Уилсън. Но не би могъл… Уилсън беше на третия етаж да претърсва нейния апартамент… защото го чух как слиза после… след като позвъних на полицията, го чух да изтичва покрай вратата… Това го бях забравил — промълви Бестигуи и за част от секундата изглеждаше почти уязвим. — Забравил бях. Случваха се много неща. Танзи пищеше.
— И естествено си мислел за своята кожа — допълни сухо Страйк, като прибра бележника и писалката в джоба си и се надигна от коженото кресло. — Е, няма да те задържам, сигурно бързаш да се обадиш на адвоката си. Много ми помогна. Вероятно ще се видим пак в съда.
13
На следващия ден Ерик Уордъл се обади на Страйк.
— Позвъних на Дийби — кратко съобщи той.
— И? — попита Страйк, като направи знак на Робин да му подаде лист и химикалка. Седяха до нейното бюро и се черпеха с чай и бисквити, докато обсъждаха последната смъртна заплаха от Брайън Мадърс, в която той обещаваше не за пръв път да разпори корема на Страйк и да пикае върху вътрешностите му.
— Получил специално изработен суитчър с качулка от Соме. С пистолет от капси отпред и два стиха от песен на Дийби на гърба.
— Само този ли?
— Да.
— И какво още? — попита Страйк.
— Спомня си колан, платнена шапка и чифт копчета за ръкавели.
— А ръкавици?
Уордъл помълча, явно поглеждаше в бележките си.
— Не, не спомена ръкавици.
— Е, това изяснява нещата — заключи Страйк.
Уордъл не каза нищо. Страйк чакаше полицая или да затвори, или да сподели още информация.
— Дознанието за причините за смъртта е в четвъртък — рязко изрече Уордъл. — За Рошел Онифаде.
— Ясно — промърмори Страйк.
— Не проявяваш особен интерес.
— Така е.
— Нали беше сигурен, че е убийство?
— Сигурен съм, но дознанието няма да докаже едното или другото. Имаш ли представа кога ще бъде погребението й?
— Не — раздразнено отвърна Уордъл. — Какво значение има?
— Мисля да отида.
— За какво?