— От колко време сте заедно с Джон? — попита Страйк.
— От няколко месеца.
— Събрахте се преди смъртта на Лула, така ли?
— Той ме покани на среща скоро след това — отвърна тя.
— Сигурно е бил твърде потиснат.
— Беше пълна развалина.
В гласа й не звучеше съчувствие, а леко презрение.
— Флиртувал ли беше с вас преди това?
Очакваше тя да откаже да отговори, но беше сгрешил. Макар да демонстрираше безразличие, в отговора й прозвуча безпогрешно самодоволство и гордост.
— Качи се горе да се види с Тони. Тони беше зает, така че Джон дойде да почака в моя кабинет. Започна да говори за сестра си и се разчувства. Дадох му хартиени кърпички, а накрая той ме покани на вечеря.
Въпреки лишеното й от жарки чувства отношение към Бристоу, тя явно се гордееше с вниманието му, приемаше го като един вид трофей. Страйк се почуди дали преди появата на отчаяния Джон Бристоу Алисън е била канена някога на вечеря. Получил се бе сблъсък на двама души с нездрави потребности: Аз му дадох салфетки, той ме покани на вечеря.
Служителят от приюта закопчаваше сакото си. Като улови погледа на Страйк, той махна за довиждане и си излезе, без да е разговарял с никого.
— И какво е отношението на големия шеф към срещите на секретарката му и племенника му?
— Не Тони ръководи постъпките в личния ми живот — отсече тя.
— Така е — съгласи се Страйк. — Не е той човекът, който да упреква за смесване на работата с удоволствието, нали? При положение че спи със съпругата на Сайприън Мей.
Заблудена за миг от небрежния му тон, Алисън отвори уста да отговори. После смисълът на думите му стигна до нея и самоуверената й поза рухна.
— Това не е истина! — яростно изрече тя с пламнало лице. — Кой ви го каза? Лъжа е, абсолютна лъжа. Не е вярно. Не е!
Зад протеста на жената той чу ужасеното дете.
— Нима? А защо тогава Сайприън Мей ви прати в Оксфорд на седми януари да откриете Тони?
— Това… то беше само… защото бе забравил да даде на Тони едни документи за подпис, това е всичко.
— И защо не прибегна до факс или куриер?
— Бяха документи от деликатен характер.
— Алисън — подхвана Страйк, на когото нейното вълнение доставяше удоволствие, — и двамата знаем, че това са глупости. Сайприън е смятал, че Тони е забегнал със съпругата му за през деня, нали?
— Не! Няма такова нещо!
До бара леля Уинифред размахваше ръце като вятърна мелница срещу Бристоу и Робин, които я гледаха със замръзнали усмивки.
— Открихте го в Оксфорд, нали?
— Не, защото…
— В колко часа стигнахте там?
— Някъде около единайсет, но той…
— Сайприън трябва да ви е пратил в мига, в който сте отишли на работа.
— Документите бяха спешни.
— Но вие не намерихте Тони в хотела и на конференцията?
— Изпуснах го — отвърна тя с бясно отчаяние, — защото се беше върнал в Лондон да посети лейди Бристоу.
— Аха, вярно — подхвърли Страйк. — Малко е странно, че не е уведомил вас или Сайприън за връщането си в Лондон, нали?
— Не — отвърна тя в храбър опит да възвърне изгубеното си превъзходство. — Така или иначе с него имаше контакт. Мобилният му телефон беше включен. Нямаше значение.
— Позвънихте ли му на мобилния телефон?
Тя не отговори.
— Позвънихте му и той не вдигна, така ли?
Тя отпи от портото си с упорито мълчание.
— Честно казано, едно обаждане от секретарката може наистина да съсипе атмосферата, ако се трудиш в момента.
Той очакваше тя да се възмути от думите му и не беше разочарован.
— Отвратителен сте. Повече от отвратителен — задавено произнесе Алисън, а бузите й вече бяха огненочервени въпреки цялото й старание да бъде високомерна.
— Сама ли живеете? — попита я той.
— Какво общо има това? — попита тя, съвършено объркана.
— Просто се чудех. Значи не виждате нищо странно в това Тони да се регистрира в хотел за през нощта, да шофира обратно до Лондон на следващата сутрин и отново да се върне в Оксфорд навреме, за да напусне хотела на следващия ден?
— Той се върна в Оксфорд, за да присъства на конференцията следобеда — упорито настоя тя.
— О, нима? Може би останахте и го видяхте там?