— Ами… — Големите предни зъби на Бристоу останаха да стърчат напред, докато той обмисляше въпроса. — Чух го да влиза. Май го чух да говори на Лула.
— А чу ли го да си тръгва?
— Да, чух го да се отдалечава по коридора. Чух как вратата се затвори.
— Когато Лула се сбогува с теб, спомена ли, че Тони е бил там преди малко?
И пак мълчание. Бристоу приближи ръка до устата си замислен.
— Аз… Тя ме прегърна, само това помня… Да, май каза, че е говорила с Тони. Каза ли го всъщност? Или съм приел, че е говорила с него, защото си помислих… Но ако не е бил чичо ми, кой е бил?
Страйк чакаше. Бристоу се взря в тротоара, мислеше усилено.
— Трябва да е бил той. Лула е видяла кой е влязъл и не се е учудила от присъствието му, така че кой друг може да е бил освен Тони? Кой друг би имал ключ?
— Колко са общо ключовете?
— Четири. Три резервни.
— Много.
— Аз, Лула и Тони имахме ключове. Мама искаше да можем да влизаме и излизаме, особено когато беше болна.
— И всички тези ключове са в наличност, така ли?
— Да… така мисля. Предполагам, че този на Лула се е върнал при майка ми заедно с другите й вещи. Тони все още си има своя, аз имам моя, а този на майка ми… Предполагам, че е някъде из апартамента.
— Значи не знаеш да има изгубен ключ?
— Не.
— И никой от вас не е давал ключа си на друг?
— Боже мой, защо да правим това?
— Все си мисля за файла със снимки, изтрит от лаптопа на Лула, докато е бил в апартамента на майка ти. Ако някъде се подвизава друг ключ…
— Невъзможно е — отвърна Бристоу. — Това е… аз… Защо казваш, че Тони не е бил там? Трябва да е бил. Твърди, че ме е видял през вратата.
— Когато си тръгна от апартамента на Лула, отиде в службата, нали?
— Да.
— За документите?
— Да, само изтичах дотам и ги взех. Бях много бърз.
— И кога беше в дома на майка си?
— Не може да е било по-късно от десет часа.
— А мъжът, който влезе, кога пристигна?
— Може би… може би половин час по-късно. Честно, не си спомням. Не съм гледал часовника. Но защо Тони ще казва, че е бил там, ако не е бил?
— Ако е знаел, че работиш у дома си, лесно би могъл да заяви, че е идвал и не е искал да те безпокои, че просто е минал по коридора, за да се види с майка ти. Тя потвърди ли присъствието му пред полицията?
— Предполагам. Да, така мисля.
— Но не си сигурен?
— Не вярвам да сме го обсъждали някога. Мама беше изтощена, с болки, спа много този ден. А на следващата сутрин чухме новината за Лула…
— Но изобщо ли не ти се видя странно, че Тони не е влязъл в кабинета да говори с теб?
— Нищо странно нямаше — отговори Бристоу. — Беше в лошо настроение заради онази история с Конуей Оутс. По-изненадан щях да бъда, ако беше влязъл да си бъбрим.
— Джон, не искам да те тревожа, но се опасявам, че и ти, и майка ти може да сте в опасност.
Краткият нервен смях на Бристоу прозвуча кухо и неубедително. Страйк виждаше как Алисън, застанала на петдесет метра по-напред със скръстени ръце, напълно игнорира Робин и наблюдава него и Бристоу.
— Ти… не говориш сериозно, нали?
— Напълно сериозен съм.
— Но… Корморан, нима ми казваш, че знаеш кой е убил Лула?
— Да, мисля, че знам… но трябва да разговарям с майка ти, преди да приключим случая.
Бристоу изглеждаше така, сякаш иска да изпие съдържащото се в ума на Страйк. Късогледите му очи попиваха всеки сантиметър от лицето на детектива, изражението му бе смесица от страх и молба.
— Трябва да присъствам и аз — каза той. — Тя е много слаба.
— Разбира се. Какво ще кажеш за утре сутринта?
— Тони ще вдига пара, ако отново отсъствам през работно време.
Страйк чакаше.
— Добре — съгласи се Бристоу. — Добре. Утре в десет и половина.
14
Следващото утро бе свежо и ярко. Страйк взе метрото до изискания и потънал в зеленина район Челси. Почти не познаваше тази част на Лондон, защото Леда никога, дори и в най-прахосническите си фази, не се бе добирала до квартала около Кралската болница — Челси, чиято сграда се издигаше бледа и елегантна под пролетното слънце.
Франклин Роу беше привлекателна улица с червени тухлени къщи и платанови дървета; виждаше се обширно затревено пространство, оградено с парапет, където група деца в начално училищна възраст, облечени в тениски и сини шорти, играеха разни спортни игри под ръководството на учители в спортни екипи. Щастливите им викове ехтяха в спокойната тишина, иначе нарушавана само от птичи песни. Не минаха никакви коли, докато Страйк вървеше по тротоара към къщата на лейди Ивет Бристоу, пъхнал ръце в джобовете си.