На стената до частично остъклената врата на площадка, до която водеха четири стъпала от бял камък, имаше старомоден бакелитен панел със звънци. Страйк видя името на лейди Ивет Бристоу, грижливо изписано до апартамент „Е“, после се върна на тротоара и зачака в меката топлина на деня, оглеждайки улицата в двете посоки.
Стана десет и половина, но Джон Бристоу никакъв го нямаше. Наоколо бе пусто, с изключение на двайсетината дечица на поляната, тичащи между обръчи и конуси.
В десет и четирийсет и пет мобилният телефон на Страйк завибрира в джоба му. Съобщението беше от Робин:
Алисън току-що се обади да съобщи, че ДБ е задържан и не може да напусне службата. Не иска да говориш с майка му, без той да присъства.
Страйк незабавно изпрати съобщение на Бристоу:
Колко дълго ще бъдеш възпрепятстван? Има ли шанс да го направим по-късно днес?
Едва бе изпратил съобщението, когато телефонът зазвъня.
— Да, здравей — каза Страйк.
— Оги — разнесе се металическият глас на Греъм Хардкеър чак от Германия, — имам сведенията за Ейджиман.
— Уцели момента без грешка — уведоми го Страйк и извади бележника си. — Казвай.
— Това е лейтенант Джона Франсис Ейджиман от Кралския инженерен полк. Възраст двайсет и една, неженен, последното му назначение е започнало на единайсети януари. Ще се върне през юни. Като най-близък роднина е посочил майка. Няма братя и сестри, нито деца.
Страйк записа всичко това в бележника си, притиснал телефона между брадичката и рамото си.
— Страшно съм ти задължен, Харди — каза той и прибра бележника. — Надали ти се намира снимка, а?
— Мога да ти я пратя по имейл.
Страйк даде на Хардкеър служебния имейл адрес и след стандартните взаимни въпроси за житейските им дела и благопожелания затвори.
Беше единайсет и пет. Страйк чакаше с телефон в ръка на спокойния площад с разлистените дървета наоколо, докато дечицата се забавляваха с обръчи и подскачаха в чували, а по набразденото от бели облачета небе сребрист самолет оставяше плътна бяла линия зад себе си. Най-после леко иззвънтяване, съвсем отчетливо на тихата улица, възвести пристигнало съобщение от Бристоу:
Днес няма възможност. Принудиха ме да замина за Рай. Може би утре?
Страйк въздъхна.
— Съжалявам, Джон — промърмори той, изкачи стъпалата и натисна звънеца на лейди Бристоу.
Фоайето на сградата, макар да бе тихо, просторно и слънчево, излъчваше леко потискащата атмосфера на комунална собственост, която не се разсейваше от ваза във форма на кофа, пълна със сухи цветя, килим в убито зелено и бледожълти стени, вероятно избрани заради своята ненатрапчивост. Също като в Кентигърн Гардънс и тук имаше асансьор, но този беше с дървени врати. Страйк предпочете да се качи пеша. В сградата се долавяше някаква овехтялост, която в никакъв случай не отнемаше от аурата на спокойното й благосъстояние.
Вратата на най-горния апартамент бе отворена от усмихнатата болногледачка, която с натискане на бутона го бе пропуснала през долната врата.
— Вие не сте господин Бристоу — бодро изрече тя.
— Не, аз съм Корморан Страйк. Джон идва насам.
Тя го пусна да влезе. Антрето в апартамента на лейди Бристоу бе приятно претрупано. Стените с избелели червени тапети бяха покрити с акварели в стари позлатени рамки; стойка за чадъри бе пълна с бастуни, по редицата стенни окачалки висяха палта. Страйк погледна надясно и зърна открехнатия кабинет в дъното на коридора: тежко дървено бюро и въртящ се стол с гръб към вратата.
— Ще изчакате ли в дневната, за да проверя дали лейди Бристоу е готова да ви види?
— Да, разбира се.
Влезе през вратата, която тя му посочи, в очарователна стая с розови стени, покрити с библиотечни шкафове с наредени снимки по тях. Старомоден телефон с шайба бе поставен на странична масичка до удобно на вид канапе, тапицирано с кретон. Страйк се увери, че болногледачката не е наоколо, преди дискретно да отмести слушалката от мястото й.