— Но си спомняте, че Лула е идвала да ви види? — попита Страйк.
— О, да — отвърна тя. — Събуди ме, бях заспала.
— Спомняте ли си за какво приказвахте?
— За моята операция, разбира се — отговори малко рязко. — А после и за по-големия й брат.
— По-големия…?
— За Чарли — тъжно промълви лейди Бристоу. — Разказах й за деня, в който умря. Никога преди не й бях говорила за това. Най-ужасният ден в живота ми.
Страйк можеше да си я представи легнала и твърде омаломощена, но не по-малко засегната от това, че задържа дъщеря си против желанието й, за да й говори за болката си и за мъртвия си син.
— Как можех да знам, че това е последният път, когато я виждам — пророни лейди Бристоу. — Не осъзнавах, че съм на път да изгубя и второ дете.
Кървясалите й очи плувнаха. Тя примигна и две големи сълзи се стекоха по изпитите й страни.
— Бихте ли извадили хапчетата ми от това чекмедже? — пошепна тя и посочи със съсухрен пръст нощното шкафче.
Страйк го отвори и видя вътре множество бели кутийки с етикети по тях.
— Кое точно…?
— Няма значение. Всичките са едни и същи — каза тя.
Той извади едно с ясен надпис „Валиум“. Вътре имаше достатъчно хапчета, за да се предозира десетократно.
— Извадете ми две — помоли тя. — Пия ги с чай от лайка, ако е достатъчно изстинал.
Страйк й подаде две хапчета и чашата. Ръцете й трепереха и той трябваше да придържа чинийката. Съвсем не на място му хрумна аналогията със свещеник, даващ последно причастие.
— Благодаря ви — промълви тя и се отпусна на възглавниците, като върна чая на шкафчето и впери в него питащ поглед. — Джон не ми ли беше споменал, че сте познавали Чарли?
— Да, познавах го — отвърна Страйк. — Никога не го забравих.
— Не, то се знае. Той бе най-обичливото дете на света. Всички го казваха. Най-милото момче, което съм познавала. Липсва ми всеки божи ден.
Навън пред прозореца пищяха деца, платаните шумоляха и Страйк се замисли как ли бе изглеждала стаята през зимната сутрин преди месеци, когато дърветата са били голи, Лула Ландри е седяла на неговото място с красивите си очи, вперени в снимката на Чарли, докато унесената й майка й е разказвала ужасната история.
— Никога преди не бях говорила на Лула за това. Момчетата бяха излезли с велосипедите си. Чухме Джон да пищи, а после крясъците на Тони…
Страйк още не бе допирал химикалката до листа. Наблюдаваше лицето на умиращата, докато тя говореше.
— Алек не ми даваше да погледна, не искаше да ме пусне да доближа до кариерата. Когато ми каза какво се е случило, припаднах. Мислех, че ще умра. Исках да умра. Не можех да проумея как Бог допусна това. Ала оттогава взех да си мисля, че може би съм заслужила да ме сполети — говореше едва доловимо лейди Бристоу, с очи, вперени в тавана. — Чудила съм се дали не бях наказана. Защото ги обичах прекалено много. Разглезвах ги. Не можех нищо да им откажа. Чарли, Алек и Лула. Мисля, че трябва да е наказание, иначе би било неизразимо жестоко, нали? Да съм принудена да го преживявам отново, и отново, и отново.
Страйк нямаше отговор, който да й даде. Тя би трябвало да предизвиква жалост, но той установи, че не може да я пожали дори толкова, колкото тя вероятно заслужаваше. Лежеше умираща, загърната в невидимата мантия на мъченичеството, излагаща пред него своята безпомощност и пасивност като скъпи накити, но доминиращото чувство у него бе неприязън.
— Толкова много исках Лула — промълви лейди Бристоу, — но едва ли тя някога… Беше истинско сладурче. Толкова красива. Всичко бих сторила за това момиче. Ала тя не ме обичаше, както ме обичаха Чарли и Джон. Може би я взехме твърде късно. Джон ревнуваше в началото, когато тя дойде при нас. Беше покрусен и при появата на Чарли… но накрая станаха близки приятели. Много близки.
Лека бръчица се появи на фината като хартия кожа на челото й.
— Така че Тони грешеше.
— За какво е грешал? — попита тихо Страйк.
Пръстите й взеха да мачкат завивките. Тя преглътна.
— Според Тони не биваше да осиновяваме Лула.
— Защо?
— Тони никога не е харесвал нито едно от децата ми — каза Ивет Бристоу. — Брат ми е много суров човек. Много студен. Изрече ужасни неща, след като Чарли умря. Алек го удари. Не беше истина. Не беше вярно това, което каза Тони.
Мътните й очи се спряха на лицето на Страйк и на него за миг му се мярна жената, която тя бе била, преди да изгуби образа си: малко натрапчива, малко вдетинена, твърде зависима, ултраженствено създание, закриляно и обгрижвано от сър Алек, който се бе стремил да угажда на всяко нейно желание и каприз.