— Ето те! Звънях ли, звънях, има толкова… Какво е станало, добре ли си?
— Нищо ми няма — излъга той.
— Не, ти си… Какво ти се случи?
Тя забърза към него надолу по стълбите. Беше бял като платно, изпотен и по мнението на Робин изглеждаше, сякаш е болен.
— Да не си пил?
— Не съм пил, по дяволите! — тросна се той. — Аз… Прощавай, Робин, изпитвам болка. Трябва да седна.
— Какво стана? Дай да ти помогна…
— Няма проблем, ще се справя сам.
Той бавно се изтласка до площадката и едва докуцука до старото канапе. Когато с цялата си тежест се отпусна върху него, Робин чу нещо в дървената конструкция да изпуква и си отбеляза наум „Ще ни трябва ново“, а после — „Но аз напускам“.
— Какво стана? — отново попита тя.
— Паднах по стълбите — отвърна Страйк, леко задъхан и все още с палто. — Като пълен идиот.
— Какви стълби? Как се случи?
Въпреки болката си той се усмихна на изражението й, смесица от ужас и възбуда.
— Не съм се бил с никого, Робин, просто се подхлъзнах.
— О, ясно. Малко си… Изглеждаш блед. Дали пък не е някоя сериозна травма, а? Мога да извикам такси, сигурно трябва да те види лекар.
— Няма нужда. Да са ни останали тук още някакви обезболяващи?
Тя му донесе вода и парацетамол. Той ги изпи, после протегна крака, потрепна и попита:
— Какво става тук? Греъм Хардкеър изпрати ли ти снимка?
— Да — отвърна тя и забърза към монитора. — Ето я.
След размърдване на мишката и едно щракване образът на лейтенант Джона Ейджиман изпълни екрана.
Двамата мълчаливо гледаха лицето на младия човек, чиято безспорна хубост не бе накърнена от твърде големите уши, наследени от баща му. Униформата в алено, черно и златисто много му отиваше. Усмивката му бе леко изкривена, скулите — високи, челюстта — квадратна, а кожата — тъмна, с лек червеникав оттенък като на току-що запарен чай. Излъчваше небрежния чар, който бе притежавала и Лула Ландри, онова неопределимо качество, приковаващо погледа към снимката.
— Прилича на нея — промълви Робин полугласно.
— Да, прилича. Нещо друго да става?
— О, господи, да… Джон Бристоу се обади преди половин час да каже, че не може да се свърже с теб, а Тони Ландри звъня три пъти.
— Така и очаквах. Какво каза?
— Беше абсолютно… Първия път поиска да говори с теб, а когато отвърнах, че не си тук, затвори ми, преди да успея да му дам мобилния ти телефон. Втория път ми заяви, че трябвало да му се обадиш незабавно, и тръшна слушалката, преди да съм казала, че още не си се върнал. Но третия път беше направо… Беше извънредно разгневен. Крещя ми.
— Дано не те е нагрубявал — намръщи се Страйк.
— Мен не, всичко беше насочено срещу теб.
— Какво ти каза?
— Не говореше много свързано, но нарече Джон Бристоу „тъп кретен“, после се разкрещя, че Алисън си отишла, за което явно държи теб отговорен, защото викаше с цяло гърло как щял да те съди за клевета и разни от тоя род.
— Алисън е напуснала работата си?
— Да.
— А каза ли къде е тя… Не, разбира се, не е казал, от къде на къде ще знае? — довърши повече на себе си, отколкото към Робин.
Погледна към китката си. Евтиният му ръчен часовник изглежда се беше ударил при падането му, защото бе спрял на един без петнайсет.
— Колко е часът?
— Пет и десет.
— Вече?
— Да. Имаш ли нужда от нещо? Мога да поостана.
— Не, искам да си вървиш още сега.
Тонът му бе такъв, че вместо да иде да вземе палтото и чантата си, Робин остана закована на място.
— Какво очакваш да се случи?
Страйк се бе заел да опипва крака си точно под коляното.
— Нищо. Достатъчно извънреден труд ти се събра напоследък. Обзалагам се, че Матю ще се радва веднъж да се прибереш навреме.
Нямаше как да намести протезата през крачола на панталона си.
— Моля те, Робин, тръгвай — вдигна поглед към нея той.
Тя се поколеба, после отиде да вземе шлифера и чантата си.
— Благодаря — каза му. — Ще се видим утре.
И си тръгна. Той изчака да чуе стъпките й по стълбите, преди да навие крачола си, но никакъв шум не стигна до слуха му. Стъклената врата се отвори и тя отново се появи.