— Очакваш някого да дойде — каза, стиснала дръжката на бравата. — Нали?
— Може би — отвърна Страйк, — но това няма значение. — Успя някак да й се усмихне, защото тя го гледаше с изопнато тревожно лице. — Не се безпокой за мен. — Но когато видя, че изражението й не се промени, добави: — Тренирал съм малко бокс в армията.
Робин леко се засмя.
— Да, споменавал си го.
— Така ли?
— Неведнъж. Онази вечер… сещаш се…
— О, да. Е, истина е.
— Но кого…
— Матю няма да ми благодари, ако ти кажа. Върви си у дома, Робин, ще се видим утре.
Този път, макар и неохотно, тя наистина си тръгна. Той изчака, докато чуе, че вратата към Денмарк стрийт се затръшва, после нави нагоре крачола си, откачи протезата и разгледа подутото коляно и края на ампутирания си крак, който бе натъртен и възпален. Чудеше се какво точно си е причинил, но тази вечер нямаше време да отнесе проблема към специалист.
Сега му се щеше да бе помолил Робин да му донесе нещо за ядене, преди да си тръгне. Като подскачаше тромаво и се хващаше ту за бюрото, ту за кантонерката и за канапето, някак успя да си направи чаша чай. Изпи го, седнал на стола на Робин, изяде половин пакет бисквити и прекара повечето от времето си, разглеждайки лицето на Джона Ейджиман. Парацетамолът почти не бе повлиял на болката в крака му.
Когато довърши бисквитите, провери мобилния си телефон. Имаше много пропуснати обаждания от Робин и две от Джон Бристоу.
От тримата, които допускаше, че могат да се появят в офиса му тази вечер, Страйк се надяваше Бристоу да е първият. Ако полицията искаше конкретно доказателство за убийство, само клиентът му можеше да го предостави (макар може би да не осъзнава това). Ако пък пристигнеха или Тони Ландри, или Алисън Кресуел, щеше… И Страйк прихна в пустия си офис, защото изразът, който му дойде наум, бе „да измисли нещо в крачка“.
Ала ето че стана шест часът, а после шест и половина и никой не позвъни на звънеца. Страйк отново намаза с мехлем края на крака си и прикрепи протезата, което му причини ужасна болка. Докуцука с пъшкане във вътрешния кабинет, тръшна се на стола си и се предаде, пак свали изкуствения крак, след което захлупи глава върху ръцете си на бюрото просто за да отмори парещите си очи.
2
Стъпки по металното стълбище. Страйк мигом изпъна гръб, без да знае дали е спал пет минути, или петдесет. Някой почука на стъклената врата.
— Влез, отворено е! — извика той и покри с крачола си неприкрепената протеза.
За огромно облекчение на Страйк Джон Бристоу бе този, който влезе в стаята, примигващ през очилата си с дебели стъкла и явно силно развълнуван.
— Здравей, Джон. Влизай, седни.
Ала Джон приближи към него разгневен и с лице на петна както в деня, когато Страйк отказа да поеме случая, и стисна здраво облегалката на предложения му стол.
— Казах ти — изрече той, а петната по слабото му лице ставаха ту по-червени, ту избледняваха, докато размахваше кокалестия си пръст срещу Страйк. — Казах ти пределно ясно, че не желая да се срещаш с майка ми, без да присъствам и аз.
— Знам, че ми каза, Джон, но…
— Тя е неимоверно разстроена. Не знам какво си й казал, но плачеше и хълцаше по телефона следобед!
— Съжалявам да го чуя. Не даде вид, че възразява срещу въпросите ми…
— В ужасно състояние е! — изкрещя Бристоу и големите му зъби проблеснаха. — Как посмя да идеш при нея без мен? Как посмя?
— Джон, направих го, защото, както ти обясних след погребението на Рошел, според мен си имаме работа с убиец, който може да убие отново — каза Страйк. — Ситуацията е опасна и искам да й се сложи край.
— Искаш да й се сложи край? А какво мислиш, че ми е на мен? — извика Бристоу и гласът му премина във фалцет. — Имаш ли представа каква вреда си нанесъл? Майка ми е направо съсипана, а сега и приятелката ми изчезна без следа, за което Тони обвинява теб! Какво стори с Алисън? Къде е тя?
— Не знам. Пробва ли да й позвъниш?
— Не вдига. Какво става, по дяволите? Цял ден тичах да гоня вятъра, а като се връщам…
— Гони вятъра ли? — повтори Страйк, като крадешком премести крака си, за да задържи протезата изправена.
Бристоу се тръшна върху стола насреща, като дишаше тежко и примигваше срещу Страйк, заслепен от яркото следобедно слънце, светещо през прозореца зад него.