Клубът жужеше наоколо им, пълен с обедни клиенти.
— Мисля, че причината да иска толкова отчаяно да те види, е била, защото майка й току-що й е разказала историята — обясни Страйк. — Лейди Бристоу е взела много валиум. Допускам, че е искала да накара дъщеря си да се почувства зле, задето я оставя, така че е разказала на Лула какво е изрекъл Тони за Джон преди много години: че той е блъснал малкия си брат Чарли в каменната кариера и го е убил. Именно затова Лула е била в такова състояние, когато е напуснала дома на майка си, затова е звъняла многократно на чичо си, та да разбере има ли някаква истина в историята. И мисля, че е настоявала да те види, защото е искала да има до себе си човек, на когото вярва и когото обича. Майка й е била мъчна жена, а и на смъртно легло, мразела е чичо си и току-що е разбрала, че осиновеният й брат е убиец. Няма как да не е била отчаяна. Освен това е била уплашена. Същия ден Бристоу агресивно е настоявал тя да му даде пари. Вероятно се е чудила какво още би бил в състояние да извърши.
Из пъба се разнасяше врява и дрънкане на чаши, но гласът на Джона се издигна над тях изненадващо отчетлив:
— Радвам се, че си счупил ченето на мръсника.
— И носа му — весело добави Страйк. — Късмет, че заби нож в мен, иначе можеше да не ми признаят законна самозащита.
— Дошъл е въоръжен — замислено промълви Джона.
— Нищо чудно — отбеляза Страйк. — Бях поръчал на секретарката си да му подшушне на погребението на Рошел, че получавам смъртни заплахи от откачен, който иска да ми разпори корема. Това е посяло намерението в ума му. Планирал е, ако се стигне дотам, да представи убийството ми като дело на горкия Брайън Мадърс. После вероятно е щял да се прибере у дома, да премести отново стрелките на часовника на майка си и да повтори същия номер. Той не е нормален. Но това не му пречи да е голям хитрец.
Като че нямаше какво повече да се каже. Когато излязоха от пъба, Ейджиман, който с нервна настойчивост бе поискал той да плати бирите, отправи плахо предложение за парична премия на Страйк, чието оскъдно съществуване пресата не бе пропуснала широко да оповести. Страйк категорично отказа, но не остана обиден. Виждаше, че младият сапьор още не съумява да възприеме новопридобитото си огромно състояние, че се огъва под бремето и отговорността, които то му създава, че все още е повече притеснен, отколкото зарадван. Налице бе и ужасно потискащият факт как милионите бяха дошли при него. Страйк отгатваше, че мислите на Джона Ейджиман се лутат между другарите му в Афганистан, виденията на спортни коли и гледката със сестра му, лежаща мъртва на снега. Кой по-остро от войник, играещ хазарт със смъртта, би могъл да осъзнае случайността на заровете, хвърлени от съдбата?
— Той няма да се измъкне, нали? — внезапно попита Ейджиман, когато вече се канеха да се разделят.
— Не, разбира се — увери го Страйк. — До вестниците не е стигнало още, но полицията е открила мобилния телефон на Рошел в сейфа на майка му. Той не се е отървал от него. Сменил е кода на сейфа, така че никой освен него да не може да го отвори: 030483. Великден, хиляда деветстотин осемдесет и трета година, денят, в който е убил моя приятел Чарли.
Беше последният ден на Робин в офиса. Страйк я бе поканил да отидат заедно на срещата с Джона Ейджиман, за чието откриване тя имаше такъв голям принос, но Робин отказа. Страйк имаше усещането, че тя умишлено се отдръпва от случая, от работата, от него. Същия следобед той имаше назначен час в Центъра за пациенти с ампутации в болницата „Сейнт Мери“. Тя щеше вече да си е тръгнала, докато той се върнеше от Роухамптън. Матю щеше да я води в Йоркшър за уикенда.